ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Ректорът на Медицинския Университет – Пловдив, доц. Георги ПАСКАЛЕВ ми е в истинския смисъл на думата стар приятел – от вече 44 години, от времето на незабравимото ни следване във Вечния град. Запазил е стройната си достолепна осанка (въпреки често измъчващата го дископатия), излъчваща благородство и доверие, както и младоликия си вид (а вече е дядо на 2 мъмжи внучета, да са му живи и здрави!). Навремето около него винаги се тълпяха чуруликащи красиви колежки.

През летните ваканции припечелваше като планински спасител. Още в III курс го водеха по хижите като… лекар. Разклад: 1,60 лв на ден. Плюс храната. Колко му трябва на бедния студент – парче хляб, консерва пастет или русенско варено, и една китара. Преди да замине за хижа “Рай”, където е пунктът по планинско спасяване, се явява на изпит по хирургия при проф. Юрий ТОШЕВ. “Много си блед моето момче…”, разтревожва се той по време на изпита. Преглежда го, установява гнойната ангина и бръква в чекмеджето си. Изважда антибиотици и витамини. “Пий това, да не даваш пари по аптеките. А за изпита – веднага разбрах, че знаеш. А и те помня от упражненията: будно момче си и обичаш хирургията. Дай си книжката!”

Старите наши пловдивски професори, бащите ни в най-великата наука и професия… Те разбираха както от Медицина, така и от Човеколюбие.

Къде останаха тези безценни качества? Замениха ги клиничните пътеки и регулативните стандарти…  

Жоро така и не се ожени като студент – замина по разпределение в Ивайловград. А там – отвсякъде мнителност, дебнене: с кого разговаряш, какво казваш (граница е, в онези тоталитарни времена това означаваше параноична бдителност), при коя девойка се задържаш по-дълго (ерген е, местните велможи не искат да го изпуснат като зет; започват и да го сватосват…). Изолира се, не общува с никого. Четири пъти препрочита “Цитаделата”, знае я едва ли не наизуст – и как не, като битието му толкова прилича на главния герой… Първите месеци не му дават дори и някаква стаичка за квартира. Спи в хирургичното отделение. Това облекчава местните колеги (има кой да дежури денонощно, при това – безплатно), но на Жоро вече му става безкрайно досадно: тук ли ще живурка, без всякаква тръпка, без голямата хирургия, за която винаги е мечтал? Кандидатства за мястото, отпуснато като клинична ординатура, в Първа хирургия на ВМИ – Пловдив. Спечелва конкурса, проф. Пею МИШЕВ го одобрява, но как да го назначи, след като не му е изтекло задължителното разпределение? И Жоро започва безкрайно митарстване по мъките. От градския комитет на БКП, Ивайловград, му отказват по най-безцеремонния начин (“Да беше за София, да те пуснем, а ти – в Пловдив. И Ивайловград ти е много. Ти си само за Гугутка…”). Какво общо имало тук родното му село? Наглият отказ го амбицирва, втурва се към здравното министерство. Там го посреща известната със своята злоба дългогодишна зам.-министърка Сибила Радева, олицетворение на болшевика-комисар. “Добър лекар се става само в провинцията! И там хората имат нужда от медицинско обслужване. Травми получават, змии ги хапят – кой ще ги спасява?” Какво да й обяснява, че истинската медицина е в университетските болници? Отчаян, се връща при проф. Пею Мишев. Той изботва с дебелия си глас: “Ще те назнача, независимо дали ще те освободят, пък ако искат – да ме наказват. Талантите се развиват тук, а не по границите. Там можеш само да се пропиеш…”

Наистина, с Жоро познаваме много колеги, останали по малките градчета или по селата, където е трудно да устоиш на съблазните – там, ако влезеш в кръчмата, всеки те черпи; или ти носят продукти и алкохол направо вкъщи… (Ако не си знаеш мярката – цирозата, затлъстяването и диабетът са ти осигурени от… благодарните хора!) Но за едното ядене и пиене ли живее интелигентният, жаден за Науката човек?

Твърди: “Узрях като лекар в чужбина. 8 години работих в Либия, ЮАР и Чад. Там си чужденец и ежеминутно си под контрол: навсякъде зорко те наблюдават; има политическа, религиозна, морална, финансова, ако щеш – и професионална полиция и агентура. Няма скрито-покрито, и, щеш не щеш, за да оцелееш, си налагаш автоконтрол; не смееш да направиш и една погрешна стъпка, защото ще те унищожат. (Видя какво става с нашите медицински сестри…) Имат не само класическа, но и непозната у нас, тропическа патология: филариоза, малария, сънна болест, танга, билхариоза (тя води до чернодробни абсцеси и ранна чернодробна цироза). В  тези държави обаче придобих професионално самочувствие, изградих се като хирург. Защото там разчиташ единствено на себе си; сам си, често нямаш екип. И, както подчертах – намираш се под непрекъснато наблюдение.

Няма да забравя най-тежкия си случай: млад мъж, с комбинирана гръдно-коремна травма. Левият купол на диафрагмата му беше разкъсан, перикардът – също; сърцето висеше оттам и мъждукаше… И либийците са се насъбрали, гледат ме в ръцете: какво ще направи българският хирург? Напълно безнадежден случай!! Но аз първо репонирах сърцето, после наместих останалите органи; промивах, нагласявах, съшивах… Онези продължаваха да гледат, но вече с почуда, после – с възторг. И когато човекът в буквалния смисъл на думата оживя, зашепнаха: “Този е добър лекар…” И като се заредиха пациенти – за какво ли не. Един стар богаташ се измъчваше от неизбежната за годините му импотенция. Витамините, които се опитах да му пробутам, не му помогнаха. Дойде – гневен, разхвърли витамините на пода, разкрещя се: “Докторе, искам да мога… Имам млада хубава жена – а не съм способен…” Абе, човече, ЕГН-то ли да ти превъртя назад? А и аз съм хирург, не сексолог. Приех го в отделението, влях му тонизиращи разтвори – на другия ден дойде да черпи…

Мюсюлманите са много благодарни като пациенти. Един авиатор-либиец си беше купил млада, приказно хубава жена (сумата й не беше никак малка – 2 кгр злато…). Да, но само месец след сватбата тя получава гноен апендицит с перфорация. Колегата-хирург, англичанин, извел гнойната колекция със стома точно над пубиса. И, ето ти го пилотът, идва при мен, разтревожен: как да прави секс при тази миризлива, гнояща фистула?! Беше превъзбуден, искаше да трепе екипа на англичанина. С право: не можеше да консумира брак, за който е дал толкова много злато… Възстанових стомата, тя гранулира, всичко се възстанови. На другия ден в двора на болницата паркира пикап, пълен с огромни дини: “Докторе, всичко това е за тебе…” Можех ли да изям толкова много дини? Рязахме ги с персонала цяла седмица… Бяха много сладки, червени, сочни. Няма да ги забравя. Както и фактът, че отървах екипа на колегата-англичанин от линчуване…

Друг случай на либийска благодарност. Един от телохранителите на Кадафи, цял сумист – поне над 130-кгр, беше докаран в болницата в патологично опиянение, буйстваше и налиташе на всеки, който му се изпречи пред очите. Бе наранен от стъкла и юмруци. Обработих раните му, но вместо да сигнализирам в полицията (това щеше да коства не само кариерата му, а сигурно – и затвор, защото им е забранено да пият!), го заведох у дома на брат му. С други думи – покрих случая, и то с риск за самия себе си. На втория ден дойде да ми благодари за “ятачеството” – подари ми телевизор и вентилатор…

Върнах се в България и продължих хирургичната си практика. Хиляди болни са минали през ръцете ми. На работата си в чужбина няма да забравя никога – повтарям, тя ме направи Хирург.”

Питам го дали е плакал при смъртни случаи. Отговаря без смущение: “Да, много пъти. Особено – когато ми починат млади хора. Когато ми умре стар пациент, се примирявам: изминал е жизненият му път, прехвърлил е биологичните си висоти, човекът и без това е бил дотук. Какво може да направи който и да е бил хирург – лекарят не е Бог, да дава душа. Той, Бог, разполага – а ние, лекарите, само предполагаме… Никога няма да забравя една жена, наша пациентка. Оперирахме я успешно, без усложнения, изписахме я. Всичко – в розово. Вън я чакаха мъжът й, децата им. Тя си взе довиждане с нас, почерпи, събра си багажа и се отби в тоалетната. Там получава тромбемболия – и умира за секунди… Никога няма да забравя писъците на тези дечица, никога! Плаках с тях, с пълно гърло, без да ме е срам. Това бе един от най-трагичните дни в живота ми.”

Виждал съм Жоро да влиза в църквата “Св. Неделя” в София и да пали свещи пред олтара. Не отрича: дълбоко религиозен е. Хирургът не може без Господ – Той е над всички нас, той направлява делата на всички ни.

Всяко действие на Хирурга е Отговорност. Това е по-голямо натоварване от физическото. Той трябва да знае, че няма по-висша Отговорност от неговите действия по време на операцията – защото от тях зависи единствения Живот на Пациента. Всеки случай е различен; диагнозите, както е известно, не четат учебници. Но през цялото времетраене на каквато и да е операция, дори и наглед най-леката, водещата нишка за Хирурга трябва да бъде именно Отговорността. Това е Практиката. Иначе Романтиката е хубаво нещо, но тя остава за студентите…

Разсъждава на глас:

Нашето общество не цени своите хирурзи – тази, които спасяват толкова много сънародници. Но и ние, българите, не умеем да ценим хората си. Трагичното в нашето здравеопазване е, че сами унищожаваме своя професионален медицински елит. Не полагаме грижи за израстването и утвърждаването му, напротив – буквално водим война с него. Медиите се надпреварват да изкарат на бял свят не постиженията, а допуснатите лекарски грешки: търсят си сензацийките, че да си увеличат тиража… Академичната ни общност е разделена на клинични и параклинични звена, които буквално креят, защото не получават никакви допълнителни стимули. Приоритет ни стана материалната заинтересованост, а не Пациента или Науката. Почти всички работят на две места; следобед ходят в някой ДКЦ или в частни болници – е, кога ще намерят време за научното си развитие, за хабилитационни трудове и пр.? Възрожденците-идеалисти и ентусиасти отдавна вече ги няма – животът стана твърде материален, меркантилизира се.

Съсипана е нашата държава – няма почти нищо, на което да се опреш…

Но можем ли да отпуснем ръце?!  

Как е в Индия? Там следят студентите-индийци в европейските и американските университети. Не изпускат от вниманието си и тяхното професионално развитие. Във всеки момент знаят къде са, какви дисертации и докторати са защитили и пр. И след 10-тина години правителствени емисари ходят при тях на крака – да ги канят да се завърнат в Родината си и да работят там, за нея. Какво по-хубаво и вълнуващо от това: собственото ти Отечество да се интересува от тебе и да ти предлага своята ласка, уважение и внимание?

Кой кмет се интересува от талантливите деца в своя град и от тяхното развитие, кой институт – от своите най-добри студенти, кое държавно ведомство – от своите млади служители, които са отишли да работят навън? Ние губим изключително ценни кадри, националният капитал изтича в други страни пред очите ни, без никой от нашите държавници да се е разтревожил (освен ако не става въпрос за неговите собствени деца). Това е абсурдно, безотговорно и кошмарно!!

Нашите колеги не трябва да забравят и нещо много важно: че и добре да живеем, всички ние, включително и лекарите, един ден ще станем пациенти и ще умираме… Затова трябва да мислим за облекчаване на последните дни (които предстоят за всеки от нас…). Защото, уви, никой не е безсмъртен. И най-великия човек го очаква едно и също, както при обикновените простосмъртни: старост, заболяване (то може да настъпи и преди нея) и неизбежната Смърт. На нея всички сме подвластни. Защо забравяме всичко това?!”      

Как да приключа кратката очеркова скица за Жоро, моя скъп приятел, доц. Георги ПАСКАЛЕВ, пловдивски и всебългарски хирург, ректор на най-скъпия на сърцето ми Медицински Университет в света – в моя Пловдив, златната ми Младост, несбъднат блян, вяра, радост и покой за очите и Душата ми! През 2008 г., заедно със здравния министър д-р Евгений Желев и председателя на Съюза на учените и на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов, го удостоихме – съвсем заслужено! – с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Няма по-подходящ завършек за това есе от посвещението за доц. Паскалев, направено от Розалия АЛЕКСАНДРОВА, авторка на няколко впечатляващи стихосбирки:

            “Сънувам сянка от елен

            и залез

            през игли на бор.

И отразения рефрен

в небе

от обич и простори.”

И в ушите ми запищяват вечните родопски каба гайди – най-милата на сърцето ми Музика, която винаги докарва сълзи на очите ми. (Обожавам Шопен, Бийтълс, Чайковски, Верди – но искам да чувам именно тези гайди и във Вечния си Сън!) Замирисва ми на бор – висок, смолист, вечно зелен, устремен към Небесата и Слънцето. Прискърцва от полюшващите го ветрове, разшумява се от поклащащите го бури; пропуква кора, падат шишарки – но само Времето може да го повали, защото той е като Живота на праведния Човек, който живее за другите.

Познах го, този Бор:

Това е доц. Георги Паскалев, Лекар на България.

Това е Българският Хирург!

Благодаря ти за приятелството, мъдростта и човеколюбието, Жоро!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Илия БАТАШКИ

За пръв път го видях по БНТ. Предаваха някакво бурно заседание на 39-то НС. От лявата страна на парламентарната зала (тогава БСП беше в опозиция) излезе едър буен мъж и размаха черно знаме (заприлича ми на капитан Петко войвода от сериала на Хайтов). Опита се да го закачи на трибуната, но квесторите се намесиха и го отстраниха. Отначало това ми се видя политически фарс, още повече, че никога не съм бил комунист (произхождам от буржоазно семейство, с национализирани имоти и родственици-концлагеристи в Белене, и не мога да обичам тази партия). Запомних името на този симпатичен бунтар: беше колега, д-р Илия БАТАШКИ, от вечния Пловдив. Впоследствие срещнах моя бивш асистент по хирургия, вече професор и също депутат – Иван ЗЪНЗОВ, един от най-почтените и добри хора, които познавам и когото обичам като роднина; попитах го за този човек и той ми го охарактеризира така: “Непробиваем е: справедлив, смел като лъв и горд като орел.”

Колко му е да се запознаем и да станем приятели? Д-р Илия Баташки е с поведение, присъщо на истинските хирурзи: никога не шикалкави, назовава нещата с истинските им имена и в мащаб “едно към едно”, без да се съобразява с  политическите пристрастия или служебното положение на хората. Можем ли да не си допаднем?

А и той изповядва моето основно верую: “Коленича само пред Бога и жената, която ми е раждала децата!”

Когато разговаряхме, беше директор на най-голямото здравно заведение в страната – УМБАЛ “Св. Георги” – Пловдив. Предстоеше му хабилитация за доцент (рецензент – проф. Дамян Дамянов, който не става току-така наставник някому). На стената над стола му е закачен портретът на Левски: сини, открити очи – пронизват те, дори и да ги гледаш само нарисувани; пред такъв поглед не може да се лъже или да се скрие нещо. Отсреща е иконата на св. Георги Победоносец.

Илия говори, както си знае: пламенно, вживявайки се във всяка дума. Едва 47-годишен е. Няма ли да прегори така?

Прелива от енергия (то му личи по жестикулациите; макар да седи, ми се струва, че тръгва с креслото в атака), и трябва да я излива непрекъснато, като водопад. 

22 години вече, от първия си работен ден (веднага и с нескрита любов назовава датата, сякаш му е втори рожден ден – 10 октомври 1984), упражнява своята любима специалност, която “Не бих заменил за нищо на света с никоя друга, ако ще и да е най-златоносната.” Започва по разпределение в Пещера, при д-р Щерю МУЛЕТАРОВ (и неговото име споменава с трепет, като на втори баща). Подобно всеки млад хирург, в началото си води стриктно “сметките” – през първите 3 години извършва (разбира се, първоначално в екип, после – самостоятелно) средно по 700-800 операции; първата година – точно 1113, малка и средна хирургия! Там, в болницата, яде, там дежури непрекъснато – да не пропусне случай, да не мине операция без скалпела му. Чак се шегуват с него: защо не спи на операционната маса; като дойде пациент – само ще скатае чаршафите, ще му я дезинфекцират и ще започва да реже и шие… Усъвършенства се в локалните анестезии – не само при апендицити, херниотомии и перинеални абсцеси, но дори и и при перфорирали улкуси и илеуси. Защо не – червата реагират само при дърпане, не и при пипане и рязане. Започва да приема скалпела като… естествен придатък на дясната си ръка. (Казва ми: “Всеки хирург се смята за велик и непогрешим, особено след първите 15-тина години. Но после идва отрезвяването – не, не си велик, момче; велик е само Господ, а ти си само едно обикновено лекарче.”)

Тогава си изработва философията: “Името на хирурга, както и омразата или обичта на нашите пациенти се крепят на един конец.” Защото всеки опериран, независимо от тежестта на намесата, помни човека, който го е рязал и шил – дали с добро или с лошо, е друг въпрос. Може сполучливо да извършиш най-тежката и сложна операция. Но по-късно, ако един недобре стегнат конец “изпусне”, последиците обикновено са много тежки, понякога – фатални. Интересна – но вярна! – съсловна философия.

В Пещера Илия извършва всичко – и коремни, и гръдни, и ортопедични операции, че дори и трепанация. На едно дневно дежурство, тъкмо обработва някакво разкъсано сухожилие, и сестрата изпищява: “Докторе, остави го този пръст, водят ни умираещо дете!” 11-годишно момченце, паднало от третия етаж на главата си. Оставя амбулаторния пациент, и се хвърля към малкия: наистина – хърка, посинява, спира да диша. Сестрата продължава да вика: “Главата му расте!!” Вътрешен кръвоизлив! Нарежда да повикат неврохирурга д-р Петър Нещеров, отваря в черепа широко оперативно поле, вижда огромната рана и започва да спира кръвотечението през дура матер. В това време, най-после, влиза неврохирургът и му крясва: “Какво правиш?! Без електронож и восък?!” Наистина, щял е да тампонира по неправилен начин – та това е мозък, не мускул! Спасяват детето, но урокът остава завинаги: смелостта приляга на хирурга, обаче тя не бива да бъде безразсъдна, а подплатена със солидни теоретични познания и с много, много опит.

Атеист по убеждение и възпитание (макар и кръстен в църква), Илия изведнъж става на 35 години… силно религиозен човек. Защото в края на 1994 г. Господ решава да му покаже силата Си. И да му подскаже кой е Повелителят на човешкия Живот. 

Баща му, едва 57-годишен, в разцвета на силите си, премествал планините като строителен техник, се разболява. Диагнозата е ясна и, поне в момента, не буди особени тревоги: през бронхоскопа се вижда малък, едва 1/1,5 см карциноматозен възел в десния долен белодробен лоб, без метастази. Колко му е с проф. Зънзов да го екстирпират?

Да, но датата е 22 декември. Празникът на Света Анастасия, която народът нарича Душегубка, защото, според поверието, тя прибира душите на умрелите и ги заключва Там, Горе, на Небето – да не тревожат живите и да ги оставят да се радват на Рождеството Христово. В такъв емблематичен ден не бива да се оперира планово, а само по принуда, по спешност. Обаче безбожникът Баташки, опиянен от току-що извоюваната изборна победа на своята БСП, решава да не изчаква да минат незначителните за него коледни празници – и с другия атеист, проф. Иван Зънзов, вкарват също невярващия в Бога пациент в операционната зала. Илия иска след 3-4 дни да го изпишат и цялото семейство да посрещне заедно и сплотено новата 1995 година. 

Всичко минава технологично успешно. Но на Бъдни вечер, когато се ражда Спасителя, Атанас Баташки получава емболия на горния белодробен лоб и изпада в клинична смърт. Сутринта на Коледа е резициран и той. Най-скъпият пациент на хирурга Илия Баташки бързо влиза в сравнително добро здраве, става, разхожда се, шегува се със сестрите. В новогодишната нощ получава внезапна остра сърдечна и белодробна недостатъчност. Сутринта на 1 януари в 05 ч издъхва, въпреки отчаяните, неистови опити на сина му да го върне от Мрака в Светлината.

Защо ме направи лекар, защо станах хирург – след като Тебе, Татко, Татенце, не можах да изтръгна от Тъмата!?

И рухва, сгромолясва се светът за д-р Илия Баташки. Затваря се в кабинета си огромният мъж и плаче, не – ридае като дете, на глас – няколко часа. Цели дни не може да дойде на себе си. Защото вижда: този знак и това наказание са му пратени от самия Господ. Колко сме малки пред Тебе, пред Твоята Свише Сила, Боже!   

Оттогава не минава Нова година, без да пророни сълза за татко си. И за Прокобата. Спомня си за него и винаги, когато минава покрай природния феномен скалата-“слон” край Девин – защото Атанас Баташки, този гениален строител, е изместил проекта и изпълнението на ВЕЦ на другия край на планината, за да запази  знаменитата скала за хората.

За пръв път спира да жестикулира и изрича бавно: “Наказанието на хирурга е неговата самонадеяност!”

Обяснява: хирургът се развива и се налага след първите 10, дори 20 години практика. После сам узрява за горчивата Истина – че е г-н Никой пред Господа. Когато мисли, че е станал Хирург и всичко му е в ръцете; тогава прави и най-големите си грешки – именно поради кухото самочувствие. Защото пациентът може  изведнъж да се влоши и да си отиде – било поради някаква грешка, банална тромбемболия или ритъмна смърт, било поради неизбежната за всеки от нас предобределена му Участ: дотук са твоите скъпернически отброени от Него дни, човече! Затова всеки хирург трябва да си признава и анализира грешките и пропуските. И да знае: те са неизбежни. Безгрешен е само Господ, нашият Създател и Повелител.

Спомня си своя учител в професията, политиката и живота: проф. Иван ЗЪНЗОВ. Той му е повтарял: “От лош човек добър лекар не става!”

Напълно споделя моето мнение за проф. Зънзов: “Голямо име в пловдивската хирургия. Той, заедно с генерал проф. Генчо Кръстинов и проф. Янко Добрев, въведоха кардиохирургията в Пловдив. Оперираше във всички области – бял дроб, корем, онкология, пластика. Обожаваше Пациента и правеше всичко възможно за спасяването му. От проф. Зънзов съм разбрал: болният човек не трябва да мисли, че ще трябва да плаща нещо, когато му предстои Края, той трябва да го чака спокоен, без допълнителни притеснения. Всеки има право на своята достойна Смърт! Хората се раждат по един и същ начин: голи и безпомощни. И пак така – голи и безпомощни – си отиват… Престъпление е да напускат неповторимия Бял Свят огорчени или унижени. И най-малкото Лекарят може да ги нарани, още по-малко – убие.”

Професорът е имал аортна инсуфициенция, компенсирана дълги години, след което е развил огромен тромб в лявото предсърдие. Отказва да бъде опериран и заявява (учудващо за един хирург, още повече – и кардиохирург!): “Каквато ми е Съдбата, това да бъде!”… Наскоро след това изказване, тихо угасва.

А има ли човекът Душа?

„Категорично – да! Не мога да го докажа, но го вярвам.”

Отново заговаря за проф. Иван Зънзов. Той го е научил на търпимост както към политическия противник, така и към болния човек. И да влиза в проблемите му, да ги чувства като свои – само така ще ги разбере, оцени и потърси решението им. Защото всички сме деца на Майката Земя, на Господа и всеки от нас има своето право – на мнение, на Вяра, Надежда и Любов, на Истина. Добре е хирургът да се смята за най-способния само в момента, когато влезе в залата – това му придава нужното самочувствие и увереност преди операцията – но да не забравя, че в България има стотици по-добри от него.

Ох, този проф. Иван Зънзов – Мъдрец, Колега, Учител! Колко още ще липсва той и на Баташки, и на всички негови колеги, и на пловдивчани, и на цялата българска хирургия.

Илия помни един от неговите неповторими уроци. Когато е бил млад асистент, оперира възрастен човек по повод херния. Изведнъж сестрата предупреждава: “Тече нещо жълтичко…” Разбира се – урина е: срязали са по невнимание пикочния мехур… Илия го зашива, слага и катетър в уретрата. При рапорта професорът го пита дали има да добави нещо друго. Баташки го лъже най-нахално в очите: “Не!” А проф. Зънзов взема протокола и се вписва в екипа, като негов асистент. Защото чрез катетъра е разбрал за усложнението и с този акт ще  предпази младежа от евентуално разследване и търсене на отговорност… На третия ден, след като става ясно, че нещата отиват на добре, Илия му признава: “Излъгах Ви, професор Зънзов. От срам…” И получава нов Урoк: “Няма безгрешни хора и лекари, още по-малко – хирурзи. От всичко най-важно е не себелюбието и авторитетът на лекаря, а благополучието на Пациента му.”

Само един опериран досега му е умрял на масата. С двустранна емпиема плеуре, буквално “брониран” бял дроб, върнат от столицата като иноперабилен. Защо да не докаже на тези надменни софиянци, че в Пловдив могат да се справят и с най-тежките случаи? Води го неистовата жажда и страст на Хирурга – да помогне и на най-безнадеждния. Намира огромни шварти, отпрепарирва ги внимателно – с тъпото на скалпела, с пръсти, но човекът изведнъж получава въздушна емболия, последвана от спиране на сърдечната дейност; не помага и прекият сърдечен масаж. За пореден път Илия Баташки изживява стрес и разбира ясно и безпощадно: да, хирургът не е всемогъщ, изкуството на тази велика професия е не само да извършиш, но и да откажеш операция.

Което означава също: да не си създаваш сам напрежението и стреса – когато са излишни и безсмислени.

Спомня си интересен казус, когато работи в Окръжна болница. Майката – с новообразувание на гърдата, дъщерята – с някакво безобидно възелче на щитовидната жлеза. Нарежда да ги упоят едновременно в двете съседни операционни зали, ще ги оперира последователно. Взема гефрир на майката и отива при дъщерята, уж само за 30 минути. В това време се обаждат от патологията: цитологията на гърдата показва рак. Започва да я ампутира; в това време докладват за дъщерята: и при нея е рак…Буквално циркулира между масите, едва ли не в движение сменя ръкавиците, остава без дъх, потъва в пот. Извършва и двете операции, при това – сполучливо (и майката, и дъщерята са живи и здрави вече 10 години!; понякога ги среща из града, спират се, разговарят приятелски), но оттогава знае: допълнителното пренатоварване и напрежение е ненужно, вредно и никому необходимо, не само за пациентите и екипа, но и най-вече – за хирурга. Той трябва да се щади, защото също е човек и има нужда от спокойствие и душевен комфорт. За да бъде полезен още дълго време на своите болни. А и на себе си и на своето семейство.

Откакто е директор, принудително е намалил операциите в личната си сметка – не повече от 8-10 месечно. Всеки ден преглежда поне 1 час в кабинета си и хоспитализира 10-тина души дневно.

Това е т. нар. “административен период” в развитието на хирурга д-р Илия Баташки.

Разбира се, страда хирургията.

И в момента търсеше баланса между нея и него.

(Днес доц. Илия Баташки е изп. директор на Втора градска болница – Пловдив. И председател на градската организация на БСП. Няколко пъти го търсих: отклоняваше, вечно зает. Спомена само, че продължава да оперира – хернии, струми.)

Не ме интересува политическата му обвързаност. Той е не само отличен хирург, но е помагал на толкова много хора. Помагал е и на мен.

И макар да стоя на съвършено друго мнение относно неговата партия, това няма нищо общо с искрената ни човешка дружба.

Именно това ни свързва: че ние на приятелите и на колегите си никога не изменяме!

Пловдивската хирургия има славно минало и настояще; дай, Боже, да я чака и светло бъдеще. Защото устоите й са много здрави.

Стожерът й в далечното минало е д-р Христо АДЖАРОВ. Човекът, който й дава европейска насоченост е проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908 – 1984), основател и пръв директор на Хирургическата клиника при ВМИ – Пловдив, създател на съвременната българска анестезиология и урология. И до днес се помни великата легендарна триада на хирурзите от Вечния град: професорите Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ и Лазар ХАЙДУДОВ, чието дело винаги ще вдъхновява колегите им и никога няма да помръкне. Към тях ние си позволяваме да добавим професорите Петър Дееничин, Иван Зънзов и Пею Мишев, както и д-р Койчо КОЕВ (децата му Тодор и Чавдар също поемат по неговия път в операционните зали) и доц. Нисим Калев.

Представяме още някои от техните достойни следовници.

Автор: Д-р Тотко Найденов

При всяка покупка на продукт от следните марки: Donna Hair, Donna Nails, Elasti-Q, Ereсtan или Clavin

Донна Нейлс – в помощ на вашите нокти

Донна Хеър – за хубава коса

Клавин – разбуди мъжа – опаковка 8 капсули  – опаковка 20 капсули

Еректан – интимен гел – лубрикант  – за по-плътни усещания

Еректан Мен Лонг – за дългосрочно подобрение на сексуалния ви живот

Еректан – в помощ на ерекцията – опаковка 8 капсули – опаковка 20 капсули

Еластик – крем срещу стрии

Еластик – оригинален крем срещу стрии

от онлайн магазина: http://www.framar.bg/ участвате в томболата за ваучер за SPA уикенд за двама в четиризвезден хотел „БОР“ гр. Велинград.

Всеки закупен продукт ви носи талонче и шанс да спечелите!

Ваучерът включва:

• 2 нощувки
• закуска и вечеря
• безплатно ползване на паркинг
• ползване на басейн с минерална вода, джакузи и топило с минерална вода, сауна, фитнес, парна баня, релакс зона, интернет

 Период за участие в играта: 13.05 – 13.06.2013 г вкл.

Тегленето на наградите ще се проведе на случаен принцип на 19.06.2013 г в присъствието на нотариус.

В тегленето на наградите влизат всички успешно заплатени поръчки до 18.06.2013 до 24:00ч. Печелившият участик ще бъде уведомен лично по телефона и ще бъде публично обявен на http://www.framar.bg.

Краен срок за участие: 13.06.2013 г. 24:00ч

Правила за участие в играта на Фрамар „Участвай и Спечели SPA уикенд за двама в четиризвезден хотел „БОР“ гр. Велинград“ от 13.05. 2013 до 13.06.2013г.

За да участвате в играта, вие се съгласявате да спазвате следните условия:

1. Право на участие има всяко физическо и юридическо лице с местоживеене в България, навършило 18 години, с изключение на служителите на „Фрамар“ и „Бедриг Консултинг“ ЕООД.

2. При всяка успешно приключила покупка на продукт от следните марки: Donna Hair, Donna Nails, Elasti-Q, Erectan или Clavin от онлайн магазина: http://www.framar.bg/ вие участвате в томболата за ваучер SPA уикенд за двама в четиризвезден хотел „БОР“ гр. Велинград. Всеки закупен продукт ви носи талонче и шанс да спечелите!

3. Организатор на играта е Фрамар, регистрирано в Търговския регистър към Агенция по вписванията с ЕИК 123732525 със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора, ул. Петър Парчевич 26, представлявано от управителя Саркис Артин Сакъз, имейл адрес: marketing@framar.bg – Организатор.

4. Доброволното предоставяне на лични данни – име и фамилия (така, както са посочени в документите за самоличност), телефонен номер, адрес, електронен адрес за кореспонденция ( участникът предоставя адрес и телефонен номер във връзка с получаване на наградата), от страна на участниците за целите на настоящата игра е необходимо условие за участие. Организаторът Фрамар е регистриран администратор на лични данни, в съответствие със Закона за защита на личните данни. Организаторът обработва лични данни във връзка с настоящата игра. Във връзка с организацията и провеждането на играта, личните данни, предоставени и обработвани от Организатора могат да бъдат разкривани и включени в базата данни на: търговски партньори и контрагенти на Организатора, участващи в организацията на играта, и други лица ако е предвидено в нормативен акт.

5. Правата на всички участници в играта, свързани с личните данни, са гарантирани от приложимия Български Закон за защита на личните данни ( ЗЗЛД ). Организаторът е предприел необходимите технически и организационни мерки за защита на личните данни.

6. Участниците в играта дават своето съгласие Организаторът да публикува на сайта на играта http://www.framar.bg/ тяхното име и фамилия, както и телефонният номер без последните 4 цифри, ако те се спечелили наградата по реда и условията описани в настоящото, с цел да информира всички участници за приключването на играта. Всеки участник има правото да поиска достъп до отнасящите се до тях лични данни, да бъде изключен от базата данни, съответно личните му данни да бъдат заличени, коригирани или блокирани при условията на ЗЗЛД.

7. Въз основа на гореизложеното и на основание чл.4 от ЗЗЛД с участието си в играта всеки участник ДЕКЛАРИРА, че приема настоящите условия за участие в играта Участвай и Спечели SPA уикенд за двама в четиризвезден хотел „БОР“ гр. Велинград и, че е запознат с целите, характера и условията за предоставяне и обработване на личните му данни и приема тези условия; предоставя доброволно личните си данни – име и фамилия, ( така, като са посочени в документите за самоличност) телефонен номер, адрес и електронен адрес за кореспонденция, както и телефонен номер и адрес за получаване на наградата; и изразява доброволното си информирано съгласие личните му данни да бъдат обработвани за целите на играта от Организатора Фрамар и от лица, описани в настоящите условия на играта.

8. Тегленето на наградата ще се проведе на случаен принцип на 19.06.2013 г.

9. Печелившият участник ще бъде уведомен по телефона.

10. Ваучерът ще бъдат предоставен  по удобен за получателя начин.

11. Наградата не може да се преотстъпва, заменя или изплаща паричната й равностойност.

12. Фрамар си запазва правото да променя настоящите условия за участие при необходимост. Всяка евентуална промяна ще бъде публикувана на официалната страница на играта.

13. Фрамар си запазва правото да прекрати играта по всяко време в случай на установени материални злоупотреби или нарушения на настоящи условия за участие в играта от страна на потребителите, както и в случай на настъпили форсмажорни обстоятелства. Във връзка всички изброени случаи на участниците не се дължи компенсация и не се допуска връщане на продукти.

14. Евентуално възникнали спорове между Фрамар и участниците в играта се решават чрез преговори или в краен случай при невъзможност да се постигне съгласие – чрез намесата на компетентните органи.

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Д-р Тодор ТОТЕВ

Все още работи (съгласен е с мен: наистина, има ли лекар-пенсионер, особено – хирург?!), в частната болница “Тримонциум”. Вече е 78-годишен (Господи, на тази възраст Ти прибра родителите ми!! – а този човек е изправен като бор, дай му още много благодатни лета!). Невероятно открито лице и поглед, които недвусмислено издават достолепие и гордост от изминатия път. Не отрича, заявява простичко:

“Да, щастлив съм, че над 50 години – половин век! – се занимавам само с Хирургия!”

Кръжочник още от III курс при проф. Янко ДОБРЕВ. Там, в Клиниката, ляга и става – и при всеки спешен случай скача и се включва в екипа: да екартира, да подава инструменти, да спира кръвотечение, да затваря оперативния разрез. Превръща се в нещо като “Детето на полка”. Разпределението го лашва за 3 години в мина “Росен”, Бургаско, но всеки свободен час е в хирургичното отделение, при местните светила-енциклопедисти д-р Житомир РАЙЧЕВ (който е извършва дори първата лобектомия в Елхово) и д-р Стефан ВЪЗЕЛОВ. Двамата те са изумени от оперативната вещина на младия минен лекар. В деня след изтичането на задължителните 3 години отива при тях. Райчев го изпитва всяка седмица, по конспект: анатомия, оперативни техники. Пуска го да оперира самостоятелно отделни случаи (апендектомия, херниотомия) чак след като се е уверил на масата, след като лично му е асистирал, че може да се справи без чужда помощ. Тук, в Бургас, работят и 3 братя-лекари (може би – уникален случай за страната! – хирургът Любомир, урологът Динко и акушер-гинекологът Чернай ВОДЕНИЧАРОВИ.

Но от Пловдив му се обажда проф. Янко Добрев, вика го при себе си. Чиновниците от отдел “Народно здраве” обаче се опъват: кой си позволява да пренебрегва мнението им? България не е крепостна Русия, но, все пак, режимът не се отличава кой знае колко от царското самодържие. Щом не искаш в Бургас, тогава си избирай, Тотев, град в нашия окръг, Тотев, да видиш колко сме великодушни: Карнобат, Айтос или Грудово…

Хайде, Карнобат да е, че е по-близо до родния Пловдив. Тук оперира какво ли не – от изваждане на термометър от пикочен мехур на девойка (как ли е попаднал там?…) до войниче с размазан между 2 маневриращи камиона черен дроб (извънредно тежката, наглед безнадеждна операция е успешна; всички в болницата ликуват, но след 12 дни момчето умира от двустранна пневмония; Тотев много трудно преживява нелепия провал на усилията си).

После се придвижва по-близо до Марица, отива в Чирпан. Там работи превъзходен хирург, нямащ нищо общо с общоприетата представа за “дълбоката провинция”: д-р Николай ТОШЕВ. Кой си позволява да дели лекарите на столични или провинциални – има добри и посредствени, професионалисти и занаятчии. Във всяка професия е така. И какъв богат опит и тънък нюх притежава този чудесен Тошев! Веднъж им водят човек в замъглено съзнание, отпаднал, със силно изразен дефанс. Без всякакво съмнение: остър корем! Тотев е готов да го вкара в операционната. Шефът го спира: а сне ли му анамнезата? Припомня му латинските сентенции: “Който добре разпитва, добре диагностицира. Който добре диагностицира, добре лекува.” Оказва се, че човекът е ухапан преди половин час от пепелянка. Един от симптомите на проникването на змийска отрова в кръвта е имитация на дефанс…

Цели 10 години д-р Тодор Тотев не може да се прибере в своя си град. Други безсмъртни чиновници, сега пък от Стара Загора, му пречат, дори му се скарват: нямал ли капчица… патриотизъм?! (В същото време деца на местни величия отдавна работят в престижни болници под тепетата.) Най-накрая се добира до Пловдив – в Окръжната болница.

Тук попада на превъзходния Хирург, Педагог и Колега доц. Нисим КАЛЕВ. Шегаджия, превъзходен диагностик и оператор, заклет враг на тютюна и алкохола. Той го насърчава да пише и публикува десетките си научни трудове. Старателно ги редактира. И нито веднъж не настоява да го пише съавтор!!

Праща го на специализации в ИСУЛ, където работи редом до националните светила – професорите Станко КИРОВ, Петър ЧЕРВЕНЯКОВ, Димитър МАРИНОВ, Аршавир ДЕРЕДЖАН; възхищава им се.

И попива от Изкуството. И Духовността им.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Когато доц. Калев се пенсионира, главният лекар на Окръжна болница – Пловдив д-р Иван Станев предлага на д-р Тотев най-логичното: именно той, любимият му ученик, да оглави хирургичното отделение. Отказва: нека шеф да стане по-възрастен колега – д-р Стоян ПРАНЧЕВ, на него се полага, той има по-дълъг стаж тук. Станев дълго се чуди на благородството му, но се съгласява.

След 2 години Пранчев се пенсионира и мястото му закономерно заема Тотев.

Междувременно, Калев е починал и неговите ученици единодушно решават отделението да носи неговото име. Напълно заслужено! Така, в напрегнат, отговорен, непрекъснат и… унизително заплатен труд, се изнизват 12 години за д-р Тодор Тотев.

Какви ли не тежки случаи е имал там. 3 пъти е шил прободени сърца. И винаги е успявал!

Преди да поеме скалпела за всяка от хилядите си операции, винаги първо се прекръства. Уповава се на Бога – нека Той да води ръката му. Да, има и смъртни случаи; преживява ги много тежко и винаги ги помни. Не само войничето от Карбонат. Ами 28-годишната млада жена, приета с перфориран апендицит и тежък дифузен перитонит, успешно апендектомирана и изчистена от излива, но получила фатална тромбемболия пред очите на дошлите да си я вземат роднини? Това е истинската трагедия в професията на хирурга. (Житомир Райчев никога не е намирал сили да съобщи на близките за кончината на свои пациенти; пращал е старшата сестра. Напълно разбираема слабост за добрия Лекар. Но хирургия без екзитуси не е хирургия!)

Сега д-р Тодор Тотев чака пациенти в амбулаторията на частната болница.

И живее със спомените си.

Разговарям за кратко и с един от приемниците на д-р Тотев – ръководителя на Първо Хирургическо отделение при МБАЛ “Пловдив” д-р Йордан СТАЙКОВ.

И той си спомня с обич за първоучителите си – д-р Нисим Калев, доц. Иван Манчев, проф. Франц Митов, проф. Пею Мишев. И тук, вследствие роенето на частните клиники, работата е намаляла: от 1800 операции годишно в близкото минало, днес те са около 1100. Другото звучи наистина страшно: патологоанатомът е само един-единствен за цялата огромна болница; д-р Ганчо Жеков не е излизал в отпуска цели 8 години, защото иначе работата в оперативните клиники ще трябва да спре! От общо 30 анестезиолози са останали едва 9, и никой не отива да специализира! Как ще се работи занапред?! При обявени 10 места за клинична ординатура по хирургия са се явили 8 колеги – а до неотдавна за 1 място са се борели по 5-6, че и повече.

Тъй и тъй се е разприказвал за професионалните проблеми, споделя и други, които са си само наши, съсловни, но от тях боли не по-малко. Налага се на колега-неврохирург да ампутират крака. След няколко месеца, с протеза, тръгва отново на работа (какво да прави в къщи?!). И веднъж получава от пациент, комуто предстои тежка операция, 100 лева. Белязани… Огромно престъпление за представите на разяденото от престъпност и корупция наше демократично общество… Дебнещите вън цивилни полицаи арестуват инвалида-лекар незабавно, слагат му белезниците и го отвеждат; репортерите от местните медии настървено щракат със светкавиците на фотоапаратите си, запечатват грандиозната сензация за бъдещето…

Нещата не спират дотук. Строгият принципен съд му отрежда 20 000 лв гаранция (за взети 100 лв!!); след обжалване милостиво я намаляват на 5 000. Ръководството на Регионалната лекарска колегия – Пловдив не проронва нито дума…

И човекът вече не работи. Вместо публична благодарност за самоотвержеността си, колегата, който с часове е оперирал прав, опрян на протезата си, болни с мозъчни тумори и метастази, получава публичното си опозоряване…

Българийо, земьо мила, земьо, пълна с добрини…

Друг потресаещ случай. Ординаторът д-р Александър СТАМОВ, макар и вече на 63 (отдавна прехвърлил отредената в близкото минало пенсионна възраст за мъже – 60 години…), продължава да дава нощни дежурства. Разделят се в късния следобед – колегата е весел, шегува се с шефа си и остава да бди над наскоро оперираните пациенти в отделението. Сутринта го намират издъхнал; масивният инфаркт често връхлита така внезапно за хирурзите…

Когато подготвят погребението, с горчивина си спомнят как само преди няколко месеца на Сашо са открили стенокардия. За закупуването на съвременен стент са необходими 4000 лв. Искат сумата (или поне част от нея), от Регионалната колегия – та нали всички пловдивски лекари си плащат там задължителния членски внос? По-скоро – касиерката на болницата им го удържа автоматично от заплатите (което съвсем не е нейна работа). Съсловното ръководство отказва. Тогава д-р Стамов си купува от евтините стентове; тях му и поставят. Отказва да се пенсионира, продължава да оперира и да дежури.

За да почине няколко месеца по-късно по време на работа…

Кво вадис, БЛС?!

Проф. Васил АНАСТАСОВ

Този човек е пример за самоиздигане.

Той е дългогодишен началник на Клиниката по съдова хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”. За разлика от толкова много хирурзи, родени в аристократични лекарски семейства, проплаква (през 1944 г.) в бедна каракачанска колиба край Бяло море. До яслите… Сам научава няколко езика (свободно ползва цели 6!). Досега никой в нищо не го е подкрепял. Всичко е постигнал благодарение на собствената си воля и желание за изява.

И Васко, още третокурсник, е кръжочник – при неподражаемия проф. Юрий ТОШЕВ. Подпомогнат от него, създава първия кръжок по анестезиология във ВМИ – Пловдив. Почти не излиза от операционната зала, учи се на най-тежката и благородна професия, на най-трудното Изкуство – Хирургията.

След дипломирането си попада в Поморие, при великолепен хирург, но бивш асистент на проф. Ал. Станишев – д-р Никола ГРОЗЕВ, който заради този свой “непростим” грях прекарва цели 8 години в Белене, където оперира закъсали концлагеристи на болшевишкия режим с… джобното си ножче. Двамата с д-р Константин ЗАХАРИЕВ толкова успешно се справят и с най-тежки случаи (нито един местен пациент не е изпратен в Бургас), че самият окръжен хирург и техен методичен ръководител д-р Житомир Райчев ляга под скалпелите им за собствената си херниотомия.

Завърнал се в Пловдив, д-р Васил Анастасов оперира всекидневно със знаменитите професори Юрий Тошев и Димитър Хаджиев и Иван Зънзов, който основава и оглавява Клиниката по сърдечно-съдова хирургия във Вечния град. Специализира в Париж, Марсилия, Бордо и Милано. Не му е трудно: нали за него няма речникова преграда в Европа.

Разбира се, като на всеки честен, открит човек, му пречат всячески. Много трудно го допускат да расте – дълги години трябва да чака утвърждаване на хабилитационните си трудове, и това го гнети. Понеже е близък с Ванга, при едно от многобройните си срещи с нея тя му казва: “Сега си доцент, ама ке станеш и професор!”; това за миг сваля напрежението му.

Извършва над 1000 средно тежки и тежки операции годишно. Над 60 от тях са пластични реконструкции на аортни аневризми. Често дарява и кръв, но спира, след като през 1988 г. се заразява от пациент от хепатит В (бликнала от артерията му кръв пръсва в окото му…).

Дълбоко е религиозен и не го крие. Нещо повече – вярва в съществуването не само на Бог, но и на други Светове.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Д-р Григор ШИШКОВ

Гришата, както го наричаме всички, е приемник на дългогодишния ръководител на Второ хирургично отделение при МБАЛ “Пловдив” д-р Митко МИТЕВ, където е пребазирана легендарната Трета хирургична клиника (“Жлъчно-чернодробната хирургия”) на ВМИ – Пловдив, оглавявана от професорите Лазар Хайдудов, Петър Дееничин, Франц Митов.

“Започнах да се занимавам с хирургия преди повече от 40 години, та до ден днешен. Но защо хората мислят, че тя се прави само в големите клиники и болници? Аз я започнах при един невероятен човек – д-р Никола ТОШЕВ, шеф на отделението в Чирпан. Кой казва, че в провинцията нямало добри лекари? Та този човек правеше буквално всичко: от дебелочревна през панкреатична до неврологична хирургия и травматология. После се запознах с други чудесни хирурзи от т. нар. “провинция”: Васил Ковачев и Иван Руменов от Ямбол, Любозар Рохов и Васил Камбосев от Сливен: това бяха истински професори, явление, цяла епоха за местните болници!

Бях ординатор от 15 дни, когато д-р Тошев ми даде да извърша първата си самостоятелна операция – тя се помни цял живот, като първата целувка: една грамадна слабинна херния колкото човешка глава; 4 часа ме изтърпя как я отстранявам и накрая ме поздрави. Бях целият плувнал в пот, вероятно съм отслабнал тогава поне с 5 килограма.

Тук се научих на местната анестезия: премедикация с лидол и атропин, после – новокаин; по-късно употребявахме и фентанил и дропперидол. Така съм правил буквално всичко, дори и резекция на стомаха; при подобни тежки операции се цели блокиране на плексус соларис, но трябва да го улучиш; после – обилно лидокаин в мезентериума и т. н. Уважавам и с удоволствие прилагам местната анестезия, защото при нея се избягват страничните ефекти на общата и е особено подходяща при възрастни хора. Наистина, не се получава нужната релаксация на мускулите и органите; затова хирургът трябва да пипа много бързо, за да приключва час по-скоро и да не мъчи пациента (инкарцерирана херния отстранявам за не повече от 5 минути); честно казано, така обаче съсипваш собственото си здраве и невъзвратимо губиш част от него, но нали въпросът е да помогнеш на пациента си с възможно най-малко увреждания за него?

Класиката в местната анестезия е монографията на акад. Александър Вишневски (1874 – 1948), който пръв разработва местното обезболяване по метода на пълзящия инфилтрат и типовите форми на новокаиновите блокади (поясна, футлярна, шийна, ваго-симпатикова и пр.). Синът му, също академик и също Александър Вишневски, продължава и развива делото му. Големи, блестящи, световни хирурзи са били тези академици и съименици Вишневски, баща и син!

Другата ми любима, настолна книга е на нашия незабравим проф. Алберт Луканов – “Спешна хирургия”; гордея се, че той е моят учител в спешната хирургия. Работили сме заедно няколко месеца в “Пирогов”. Беше невероятен и като хирург, и като човек: голям шегаджия, афористичен, майтапеше се даше с началниците. Строен, винаги стегнат, изтупан, напарфюмиран, край него – вечно оживление, светлина и ведрина. Но в операционната му зала цареше ред и деловитост: всички – лекари и сестри – стегнати, съсредоточени, нито миг разсейване, инструментите и ръцете хвърчат като светкавици! Там той беше властен и величав като Бог!

Други мои учители са корифеите на българската онкохирургия – професорите Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров. Разбрах, че Киров още оперира, макар и да е надхвърлил 90-те. Да ни е жив и здрав! Работил съм и д други чудесни колеги: вече покойните професори-генерали Генчо Кръстинов и Николай Василев, други незабравими професори Аршавир Дереджан и Димитър (Митьо) Маринов (и той беше много светъл човек и голям майтапчия), както и с блестящия ген. чл.-кор. Йовчо Топалов, който винаги е мил, добронамерен и колегиален. Ще спомена и друг изключителен човек: проф. Александър Чирков: той създаде нашата кардиохирургия; възхищавам се на неговото трудолюбие, организационния му талант, човеколюбието, колегиалността (само че към него колегиално ли се отнесоха, със същия аршин ли му отговориха?!); преживе паметник трябваше да му издигнат, а не да го гонят така позорно. Но това си е нашият, българският стил – на липсата на признание, на черната неблагодарност… Самата ни държава също никога (може би – преднамерено) не издига достойните си лекари на пиедестал, на сцената, ярко осветени – а ги държи в миманса.

Оперирал съм буквално всичко. Горд съм с живота и професията си! И сина си Димитър направих хирург; той завежда урогогичното отделение в МБАЛ “Пловдив” (Окръжната болница), където съм работил дълги години.

Един хирург, ако е Човек, трябва да обича и уважава своите учители, дори и след като си отидат. Няма случай, когато минавам край Чирпан, да не се отбия в гробището (то е край пътя) и да не поднеса цветя на гроба на д-р Никола Тошев. Учителят е вторият ти баща, той ти е дал хляба в ръцете – е, може ли да го забравиш?! Ако можеш – значи нямаш съвест, не си признателност: а това е непростим грях.

Освен в Чирпан, съм работил и в друг от така наречените провинциални градове – Мадан, да завеждам хирургичното отделение. (Разбира се, Пловдив не е провинция; той е нашият любим и велик Вечен Град; впрочем – провинция е, но не на София, а на Рим, както обичаше да се шегува големият наш дерматолог Иван Толев). В Мадан 4 години оперирах буквално всичко – от череп и мозък до пети. Няма да забравя страшната катастрофа с автобус през 1978 година: той пропада в дълбоко дере… Имаше 7 загинали на място и 56 ранени, 25 от които – много тежко. Веднага се сетих за Пирогов, корифея на военно-полевата хирургия: при множество пострадали той прави първо сортирането им – по спешност и тежест и започва с най-драматичните случаи. Организацията е от решаващо значение. Повикахме по спешност всички налични хирурзи наоколо в Родопите – Узунов от Смолян, Михаил Калнев от Девин, колегите от Златоград; та цяла седмица – операции, без да се прибираме по домовете си. Само един ни умря. Само 5 дни по-късно – и втори автобус се срива в това проклето дере – отново десетки ранени, цели 35. Каква беше тази карма?! И – пак, по същия начин. И пак – само един загубихме.

Изобщо, спешността и травматизмът в Мадан бяха едва ли не ежедневие. Често ми се налагаше да бъда и гинеколог: жени с обилни кръвотечения вследствие руптурирали кисти или извънматочна бременност. Не ги ли оперираш веднага – и си отиват… Горд съм, че там спасих толкова много родопчани; обичам си ги тези горди и хубави хора, с тяхното гостоприемство, човечност и доброта.

От този мой мадански период никога няма да забравя едно момченце – както яло боб и се смеело, се задавя, едно зърно попада в десния бронх. Можех да предприема най-лесното: да го извадя, но нямахме бронхоскоп!! Докато го разрежа, то почина… Цели месеци после не можех да заспя. Огромна, смазваща трагедия!

И това е част от съдбата на Хирурга…

Свикнал съм на здрава спешна работа. В Либия, град Хомс, където бях 3 години (заедно с днешния ректор доц. Георги Паскалев) непрекъснато ни докарваха изпотрошени смазани хора от челни сблъсъци по пътищата; там не само че голяма част от хората имат трахома, т. е. почти са слепи, но и карат безразсъдно, лудешката…

Оперирал съм и хиляди онкоболни. И понеже вече съм на възраст, много пъти съм си мислил, нека да не прозвучи еретично, грешно: струва ли си огромните усилия и напрежение например за една резекция на панкреас по повод карцином, и то – прораснал в стомаха и околните големи съдове: та това са часове напрежение, мъки, ако щеш – съкращаване на седмици от живота на хирурга; и, накрая – какво? Човекът пак си отива, влиза в Гроба, скоро-скоро след операцията. Болният от рак е с променена анатомия от метастазите, прораснали в околните органи и магистралните съдове. Налага се голям обем и сложна работа; след всеки разрез се натъкваш на нови тежки усложнения и трябва непрекъснато да импровизираш, за да ги преодолееш. Хирургията е Изкуство, творчество – и как се оценява?!

Вярно, има и успехи – но на каква цена? Ако оцелеят (имам такъв пациент – направих му обширна резекция на стомах, панкреас и черва, и спленектомия) се влачат, жалки развалини; не живеят, а съществуват само физиологически, гърчат се като червеи; като мощи, като безплътни сенки са; чак чувствам угризения, като ги срещна по улиците. После дълго мисля, терзая се: бил ли съм полезен на тези хора – или те, макар и оцелели, ме проклинат, защото са абсолютно непълноценни, мъчат се, станали са тежест, бреме за близките си, а и за самите себе си? Не са ли хвърлени нахалос усилията, желанието да им помогна, напрежението? Ето, че и успехът може да донесе разочарование за хирурга.

Самата ни работа е не само напрегната, но и много рискова, направо – опасна за самите нас. Не става въпрос единствено за смазващата преумора и отговорност, която даже още повече ни натоварва, а и за реалната опасност от заразяване, особено с хепатит В или С. Интересно е и друго: че тогава той протича коварно, в аниктеричната си форма, и се разпознава чак когато е дошла цирозата…Познавам поне 5-6 колеги в подобно състояние; днес са неработоспособни. Аз също не съм здрав, навъртях 71, налегнал ме е диабетът, но още се държа, не се предавам! Ходя всеки ден (във Втора градска болница), оперирам, използват ме и в ТЕЛК. Ние работим до последно! Хирург-пенсионер няма; стига да е относително здрав!

Всичко, всичко има в хирургията, освен едно – застой, равнодушие и спокойствие. Аз пък си я обичам точно такава!”

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Пенка СТЕФАНОВА

Тя е ръководител на Клиниката по детска хирургия, УМБАЛ “Св. Георги”. Хубава, обаятелна и, най-важното за летописеца – приказлива; може да говори с часове. Само да записваш…

“Когато бях малка, татко ми казваше, че иска да стана детска лекарка. И да бъда от най-добрите.

Е, станах. Дали съм добра – другите ще кажат: родителите на оперираните от мен деца, колегите ми.

Вече 26 години държа скалпела. В операционната зала влязох още третокурсничка. И веднага се влюбих в хирургията. Аз съм делови човек и обичам много бързо, ако може – и веднага, на минутата, да виждам резултатите от работата си. Каква по-ясна и точна работа от Хирургията?

Знам добре руски (възпитаник съм на 559-та елитна Кремльовска школа в Москва, където татко работеше) и английски (от Английската гимназия в Пловдив, която завърших със златен медал). Затова, когато веднъж дойде маститият акад. Князев на гости на нашия институт, ме натовариха аз да го придружавам. И когато обядвахме в Бачково, той ме изгледа някак особено и ми каза – уж ласкаво, бащински, както само руснаците умеят, но с такава ритуална тържественост, че цялата изтръпнах: “От тебе, Пепи, ще стане прекрасен детски хирург!” – и така ме венча за тази специалност.

Защото докато в хирургията даряваш на своите възрастни пациенти 10-15, нека да са 20 години, то на оперираните деца даряваш целия им предстоящ Живот, който иначе, без твоята намеса, би бил изгубен завинаги!!

Учила съм се от чудесни хирурзи: д-р Константин Гайтанджиев, д-р Илия Апостолов, д-р Ангел Карадимов (най-добрият човек, когото познавам!), д-р Владимир Запрянов, д-р Груйчо Велев, доц. Васил Ташев и най-вече от предшественика си доц. Никола Чаталбашев, който неотдавна се пенсионира, не е много подвижен, но когато времето е хубаво, редовно, с удоволствие, ни посещава и напътства. Това са хора от онова славно Лекарско поколение, което живееше с идеите си, с каузата си (а тя е една-единствена): да помагаш на хората! Днес меркантилизацията, тези странни, недофинансирани “клинични пътеки”, цялото това осчетоводяване и финансиране (обикновено – крайно недостатъчно!) на Изкуството ни е на път да го погуби…

Вярно – парите са много важни, без заплата не можеш да живееш и да си гледаш семейството, и ние заслужаваме и изстрадваме всяка своя стотинка.

Но какво е Хирург без Душа?

Тези хора, които споменах, работеха с Душата, със Сърцето си.

Първата си операция направих като стажантка. Разбира се, обичайната апендектомия. Поработих няколко месеца в Първомай, но като разбрах за конкурса по детска хирургия в Пловдив, веднага се явих – единствена жена от 18-те мъже-кандидати за 2 места. Едното от тях спечелих аз! Колко щастлива и горда бях!!

Помня първото си самостоятелно дежурство в легендарната Първа хирургия, където се помещаваше и нашата Клиника по детска хирургия. И, гледам – идва доц. Чаталбашев, уж бил дошъл да си чете вестниците – качи се горе, в кабинета си, та остана там няколко часа. Веднага ми стана ясно защо е там: да знам аз, хлапачката, че над мен има опитен човек, готов всеки момент да ми се притече на помощ, дори само за консултация, да се чувствам сигурна. Ето, това е истинският Колега!

Там запомних един малко смешен епизод, на мое неделно дежурство. Един старец, с мелена; цял ден се въртях около него: системи, хемостатици – спрях му кръвоизлива. Вечерта, като минавам визитация с няколко сестри, горда с успеха си, той се сопна, много сърдит: “Абе, няма ли тук поне един лекар, да мине най-после да ме види?”. “Дядо, ами че аз нали съм лекарят?”. “Ти ли?! Я бягай оттука, ти си дете…”

Пациентите много пъти не разбират какво сме направили за тях и не могат да го оценят. Но това също е част от участта ни.

Тогава шеф ни беше незабравимият доц. Васил Ташев. Запомних го не само с чудесната му работа, но и с един малко странен битов епизод. Веднъж събирахме пари за някакъв подарък, мисля – за пенсиониращ се колега, и той извади портфейл. Стори ми се доста натъпкан с банкноти, при вида на които аз не можах да скрия учудването си. А той се усмихна: “Моето момиче, в нашата лекарска професия е така: дълго мизерстваш, а когато почнат да ти стигат парите, значи си в края на жизнения си път…”

Скоро след това наистина почина… Винаги, когато си спомня тези негови наглед толкова простички думи, настръхвам.

Наистина – жестока, потресаеща истина!

Значи – учиш и специализираш толкова дълги години, с цената на огромни материални лишения, бориш се за своите пациенти и място под слънцето на специалността си, упражняваш толкова отговорна и тежка дейност, която навсякъде другаде е толкова високо и достойно оценена, спасил си стотици, хиляди човешки живота и тъкмо си “надвиеш на масрафа”, както казва народът ни – и, хайде, ти си дотук, отивай си, изчезвай в Небитието…

Още по-жесток е примерът с д-р Тома Христодулов, красавеца на ВМИ, аристократа, душата на компаниите ни, на цялата клиника. Дойде една сутрин на рапорт – пепеляво-блед, изпотен. “Какво ти е бе, Томе?”. “А, нищо, нищо, язвата ме е свила…”. “Легни си, не изглеждаш никак добре. Да повикаме интернист?”.

Не, та не – тръгна да минава визитация с нас. Още в първата стая се люшна, стана бял като стената, на която се опря, целият облян в пот. Веднага го заведохме в интензивното, макар че продължаваше да се съпротивлява. Оказа се, както се и опасявахме – обширен заден инфаркт… Не изкара и до вечерта. Нямаше 50!

Този човек също трябва да бъде включен в онзи печален списък, на загиналите по време на работа колеги.

Много тежко преживявам смъртта. А, за съжаление, и това се случва в нашия занаят, тя ни е неизбежен спътник…

Една кошмарна нощ ми починаха двечки едновременно… Боже, Боже мой, дано повече да не ми се случва: цели две дечица!!

Едното наистина бе в много тежко състояние, с вродени аномалии; както се казва – случва се, допустимо е и в най-добрите клиники.

Но другото си отиде толкова мърцина!!

Като минавах визитация, не ми хареса, че майката го е сложила на гърдите си и придремва. Бебе на 6-7 месеца, оперирано сутринта от херния, безобидна работа. Казах й да го премести в креватчето му, тя ми обеща и аз отминах. Защо не настоях да го направи веднага, пред мен?!!

Някъде в 4 и половина сутринта сестрата идва, пищи, носи го на ръце. А то – вече синьо-мораво, отпуснато, няма сърдечна дейност, нито дишане. Веднага нахлуваме в операционната, опити за реанимиране… Какво да го съживяваш: то си личеше, че е безнадеждно – бездиханно, изстиваше буквално в ръцете ни.

А аз не смея да изляза, просто нямам сили да се покажа навън и да кажа на майката, че тя го е задушила, че то е мъртво: седя си вътре и се късам да ридая, не мога да спра… Очите си изплаках!

Седмици наред не бях на себе си. Духът ми се бунтуваше: Господи, как е възможно, точно на мене ли да се случи – две, цели две деца да си отидат в една нощ, наведнъж?!! И това, другото невинно създание, успешно оперирано, без никакви усложнения! Горката му нещастна майчица – уби си рожбата, без да иска. Защо не бях по-настоятелна: пред мен да го положи в креватчето му.

Оттогава, след този кошмарен случай, никога не позволявам на майките да оставят децата да спят заедно в техните легла. Какъв горчив урок за цял живот – но защо толкова скъпо платен?!

Но така е в Хирургията: има някаква Сила отгоре, дето решава всичко за пациентите ни. Че и за нас самите. В човешката Съдба има някаква определеност, и ние сме безсилни да я отместваме и променяме.

Точно ние, хирурзите, трябва да почитаме тази невидима, но толкова властна Сила. Дори и в САЩ съм виждала световни светила, мастити професори, как, преди да влизат в залата, застават пред икони на Христос или своите светии, застават смирено и се молят за минутка-две.

Така е в Клиниката по гръдна хирургия на проф. Данаил Петров в София.

И аз, като него, ще поставя пред операционната иконата на св. Богородица, Майката на Спасителя и наша закрилница (нали сме детски лекари?), но нека първо да направя ремонт.

Аз съм отчаян оптимист! Човешката Вяра и Дух са много силни фактори. Не съм фанатично религиозна, а просто вярваща – в Доброто, в онази невидима Сила над нас, в ръцете си. Не е важно дали и как се кръстиш пред иконите. Бог е вътре в теб самия, трябва да Го чувстваш, Той е навсякъде край нас, дори и в полъха на вятъра, в поклащането на клонките, в дъжда, в падането на снега, в песните на птиците. Нямаш ли сетива за Него, какъв Човек, какъв Хирург можеш да бъдеш?

Моите малки пациенти са дечица, те не разбират това; само чувстват болката, плачат или мрънкат; и като им премине и олекне, са най-веселите същества на света. Забелязала съм, че могъщ лечебен стимул е Вярата на самите майки, и я стимулирам.

Веднъж и аз пострадах. Доведоха едно циганче, премазано от кола; д откъсната в рамото ръка, бе изгубило много кръв и изпаднало в травматичен шок. Веднага го въведохме в операционната, но там издъхна. Не можахме да го реанимираме. Като излязох вън, насреща ми – една циганка, ама много занемарена – мръсна, дрипава, отдалече вони. Пита ме за него. “Каква сте му вие?”, питам я. “Леля.”. Още не съм й казала тъжната истина, и подбели очи се срути на пода. Колабира за миг! Хвърлих се да я поема, поне главата си да не удари. А мозайката – току-що измита; подхлъзнах се и коляното ми изпращя… Въпреки ужасната болка, й направих дишане “уста в нос” (няма погнуса – аз съм лекар, а тя ми е спешен случай!) и тя се съвзе. Притекоха се и колегите. Тя се изправи, стана, аз – не. Не могат да ме вдигнат и те, коляното ми за миг се поду. Скъсала съм връзка… После се влачех цели 6 месеца: раздвижване, вадиха ми вода, физиотерапии… Ама не взех нито ден болнични, идвах в клиниката, оперирах всеки ден.

Точно на мене ли трябваше да се случи? И така нелепо: на мен, детската лекарка, която съживява възрастен човек. Вярно, травмата, която получих заради това, не е животозастрашаваща, но просто е обидна. Като се заоблачи или вали, коляното така ме боли…

Давала съм кръв много пъти – като подготовка за тежко болни деца преди операцията, която ще им извърша. Майките им даже не знаят. Чувствам техните деца като мои, нали са ми пациенти?

Обичам си работата. Като забременях, не ползвах и полагащите се 40 дни майчинство. И оперирах, въпреки огромния корем… Беше лятно време, колегите си взели карти за почивка; защо да не давам дежурства – те да не ходят на море ли? В четвъртък бях нощна, в петък пак оперирах, в неделята родих… Беше 29 юли 1984. След 2 месеца пак тръгнах на работа, за учудване на всички. Свекърът и свекървата (и те – лекари) ми носеха бебето в клиниката да го кърмя, преди да вляза в операционната… Това може ли да го направи жена от каквато и да е друга професия? Само в хирургията сме толкова щури…

Детето ми порасна, взе си хляба в ръцете, сега е икономист, Пламен.

Гордея се с моя колектив. Чудесни хирурзи и колеги: доайенът доц. Груйчо Велев, доц. Александър Йонков, Евгени Мошеков (и той скоро ще става доцент), Данаил Митковски, Петко Стоков. Имаме си и баща и син (Петър и Васил Ташеви). Старшата ни сестра Марияна Андонова е майката на клиниката; още като момиче е дошла да работи тук; златен, незаменим помощник.

Съпругът ми, инж. Румен Пеев, винаги ме е подкрепял и разбирал. В това отношение – като майка и съпруга, съм направо Богопомазана. И двамата със сина ми са съпричастни към моята работа, вечер ме разпитват как е преминал денят, познават по имена и диагнози всичките ми пациентчета. С такава опора вкъщи как да не ми е спорно в клиниката?

Ето, последният тежък случай. Момченце с огромен тумор на Уилмс. Ходили и в Англия – никой не иска да го оперира; защо да рискуват? Подложили го на 3 курса химиотерапия, но не го отварят, дори и професорите. Понеже туморът е прораснал като троскот, проникнал е във вътрешните органи, обвил и вена кава. Родителите му не вярваха, че ще се наема да го отстраня.

Вечерта преди операцията дали съм мигнала и няколко минути. Ставах, разхождах се, пих вода, мислено извършвах всеки разрез и шев, пак лягах – не идва и не идва пустият му сън. По едно време си пипам челото: гори, ще ми опари пръстите… Мъжът ми се разстрои: “Как ще оперираш, та утре ще бъдеш парцал…”

Нищо подобно, тръгнах съвсем свежа и радостна, сякаш на празник, на бал – просто усещах, че ще успея. Хирургията е като опиум. Веднъж усетиш ли я в кръвта си, влязла ли ти е в душата, няма излизане. Умираш с всеки изгубен пациент и възкръсваш с всеки спасен. И така ще е, докато можеш да държиш скалпела…

Повиках проф. Васил Анастасов, един превъзходен Човек, Лекар и съдов Хирург, да помага. 3 часа операция, ама наистина много тежка и сложна, колегите от Англия с право са я отказвали – и, ето, втори ден оттогава, детенцето иска да си ходи вкъщи. Майка му всеки път, като ме види, и се впуска да ми целува ръцете…

Спечелих 3-месечна стипендия за специализация в Харвард; после бях и във Филаделфия. И на двете места работят невероятни лекари!

В Харвард ме потресе следният уникален случай. Две момченца, от Иран, сиамски близнаци, 10-месечни, срастнали в гръдната кост; всичко им е отделно, и главите, и вътрешните органи; лесно биха ги разделили, само че… сърцето е едно!! Няма дилема – едното трябва да бъде пожертвано, буквално – убито, за сметка на другото… Кое да прежалят? Ходих и аз да ги видя. Шансовете са за по-едричкото. Само че братчето му, два пъти по-дребно, вадеше своя биберон от устата си и му го пъхаше в неговата устата, хранеше го… И двете близначета си гукаха, усмихваха се; лицата им на сантиметри едно от друго… И сега – трябваше да унищожим едното, за да живее другото! Невероятна трагедия, всички плачехме, уж обръгнали лекари; професорите – и те! Да не дава Господ! Отидоха да питат майката.

Тя каза, по-скоро изкрещя, та щеше да срути клиниката: “Не!!”

Как да посочи кое от рожбичките й да убият?! Коя Майка ще го направи??!!

Не знам развитието на казуса, защото на другия ден си тръгнах.

Нямам сили да пиша на колегите там, да ги питам какво е станало. Защото ще ме заболи и мене, независимо от отговора им.

Във Филаделфия пък проф. Скот Отцек пред очите ми извърши първата в света интраутробна операция на плод в 28-та гестационна седмица със спина бифида. Обяснявам простичко: асистентите му извадиха матката, той обърна нероденото по гръб и, както си е в околоплодната течност, му прибра менингоцелето и гинеколозите пак върнаха матката в таза. Сякаш се намирах на друга планета: невероятна апаратура, извънземно оборудване. Като във фантастичен филм!

Кога ли ще работим така и ние?”

В пловдивската Клиника по детска хирургия всеки ден се извършва поне 1 тежка операция на малки пациенти от цяла България. Операционната е обновена и оборудвана с апаратура, но легловата база се нуждае от ремонт. Трябват само 100 000 лв.

Друг е въпросът с крайно недофинансираните КП в детската хирургия, който непременно трябва да бъде преразгледан от договорните партньори НЗОК и БЛС. Кога ли?…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Божидар ХАДЖИЕВ

Той ми беше най-трудно достъпният колега за интервю за тази книга. Няколко пъти му ходих на място: в клиниката, после – в кабинета на изпълнителен директор. Така и не го видях свободен нито за миг, за един кратък, по-спокоен разговор. Колкото беше зает като “само” началник на Клиниката по коремна хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”, дваж по-отрупан с работа стана, когато седна и в началническото кресло, освободено от доц. Илия Баташки, да управлява най-голямата болница в България. Първият път, току-що излязъл от операционната, бе седнал да пише глава за една от книгите по хирургия, под редакторството на чл.-кор. проф. Дамян Дамянов. Вторият бе станал още по-зает: отрупан с огромни бумаги, отчети, договори, заповеди… Тъкмо седнахме да се видим, и го повикаха в операционната…

С 4 години по-големия си брат д-р Гео Хаджиев (беше сърдечно-съдов хирург в София; днес се прибра в родния си Пловдив и работи в същата болница, но в Клиниката по пластична хирургия), те са синове на известния пловдивски хирург проф. Димитър Хаджиев, най-дългогодишният главен хирург и началник на тукашната Военната болница.

Все пак, след дълги настоявания, доц. Божидар Хаджиев най-после ми отделя 10-тина минути за споделяне, и то – по телефона.

За пръв път влиза в операционна зала само 6-годишен!!…

Една пролетна привечер остава сам вкъщи. Майка му отишла при баба им, а баща му отново, за кой ли път, го вземат от къщи с една стара линейка за поредния спешен случай. Видял се свободен, палавият Гео хуква с малчугани от махалата да лови майски бръмбари на Сахат тепе. На Божко му доскучава и се затътря към Военната болница, да търси татко си.

Не помни кой го въвежда, но изведнъж се оказва в операционната. Вероятно за пръв път в света едно толкова малко, едва 6-годишно момче, влиза в Светая Светих на Хирургията! Залата му се струва огромна, като самия Космос; пристъпва като насън, притаил дъх: таванът е висок, колкото небето. А някакви хора, облечени в бяло, с маски, надвесени над човек, легнал на масата, увит в кървави чаршафи, бъркат в корема му с някакви инструменти. Навън шават като огромни бели червеи червата му!!

Това ли било то – Операцията?!! Колко пъти баща му е говорел вкъщи за Нея.

Човекът с извадените черва гледа! Той вижда момчето и му проговаря: “Не се страхувай от червата ми, тези хора ме спасяват.”

Малкият Божко нито вика, нито се е уплашил. Не помръдващ и ококорил очи, той ненаситно гълта с поглед чевръстите им ръце. И… се вижда на тяхното място, когато порасне!

Татко му приключва с операцията, размива се и си тръгват към къщи. По пътя му обяснява какво е правел. Пациентът бил войник, с перфорирала язва, и те я съшивали, за да го спасят; иначе ще умре. “А защо не викаше, не го ли боли?”. И тогава за пръв път чува за местната упойка.

Така обезболяват едно време старите лекари: с обилни новокаинови блокади.

Проф. Димитър Хаджиев оперира почти ежедневно над 50 години. Веднъж обаче, при операция на друг войник, с флегмонозен апендицит, сестрата неволно набожда шефа си и след дни професорът-полковник изпада в тежък гноен сепсис. С дни високата му температура не спада, бълнува, стопява се; пред ужасените погледи на жена си и момчетата. За малко да умре! Спасява го верният му приятел, всесилният бъдещ академик Атанас Малеев, по чието нареждане го превеждат в София и успяват да го излекуват с най-модерни антибиотици. Премеждията на проф. Хаджиев обаче не свършват дотук. След време му откриват начален стомашен рак… (Точно на него ли, коремния хирург?!) Проф. Станко Киров обаче умело го отстранява и колегата му живее после цели 30 години!

“Само заради тази операция съм готов и ръцете, и краката да целувам на проф. Киров!! Той е моят Господ!” – съвсем сериозно говори синът и хирургът доц. Божидар Хаджиев.

Вярвам му. Нали и аз, като малко момче, мислех и можех да изрека подобни думи за Генерала, който спаси Баща ми?

А сигурно другаде има деца, които днес мислят и говорят същото и и за доц. Димитър Хаджиев…

За тях, пловдивските лекари, и в частност – хирурзите, мога да напиша няколко тома, и пак ще пропусна много имена. Всеки път, когато отида във Вечния град, където като на сън премина най-чудесната част от живота ми – 6-те вълшебни студентски години, през които слънцето никога не залязваше – се срещам с прекрасни смели и скромни колеги, чиито ръце са спасявали хиляди човешки живота. Това са хора като доц. Евгени Сакакушев и синовете му Борис и Георги, д-р Драго Желев, д-р Алфред Капон, д-р Васил Паница, доц. Иван Трайков, д-р Радослав Дамянлиев, д-р Момчил Бацелов, д-р Константин Зисов, доц. Юрий Анастасов; възможно ли е дори да ги изброя всичките?!

Поклон пред неспирния им, незабележим и обидно пренебрегван от обществеността подвиг!

Защото досега в Пловдив има само един почетен гражданин-лекар… (А това най-високо звание е учредено и се връчва още от Освобождението!) Името му е д-р Георги ЛАЗАРОВ, р. 1931 г.; завършил медицина в Пловдив, но емигрирал в САЩ, където е работил в престижния национален Медицински център “Раймонд Къртис” към Университета “Джон Хопкинс”. Удостояват го през 2004 г. в качеството му на благодетел на родния си град – щедро дарява медикаменти и апаратура, спонсорира паметници, организира музикален конкурс. Толкова: един-единствен лекар (вярно – хирург, но награден не за медицинската, а за дарителската си дейност) от над 70 почетни граждани на Пловдив, люлката на българската хирургия…

Сигурно така е и в другите градове на Майка България…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Черноморската ни столица, може би най-красивият наш град, отдавна се слави с развитата си и стойностна хирургия и традициите в тази медицинска дейност. Нейният доайен е един от най-известните лекари не само във Варна, а и в цяла България:

Проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ

Той е отвсякъде Хирург, откъдето и да го погледнеш: строен, елегантен, с високо изпъкнало чело, достолепен. Снегът, навалял косите му, внушава доверие и почит. Ако не знаех предварително, че е роден през декември 1937, не бих му дал повече от 60.

Посреща ме на автогарата. Още не отворил вратата на колата, му звънят по GSM-a. Обяснява на някой със съчувствие: “Не може да се направи нищо повече за вашия баща, разберете го, нали ви казах вече. Потърсете жена да се грижи за него в последните му дни, да се облекчат болките му.” Затваря и въздъхва: “Защо хората мислят, че са безсмъртни? И най-добрият лекар, и най-опитният хирург не е Бог: човешкият живот има граници, дните на всички нас са преброени, краят ни е неизбежен. Но не им се сърдя, че пак търсят Изцелението или поне Облекчението, защото всеки има право на своята Надежда, ако щеш – и на своята благородна утопия и самозаблуда. Никой не се примирява с присъдата на Живота…”

Шофира така, както оперира – с удоволствие, ловко, плавно, умело. Паркира пред частната си хирургична болница, която носи неговото име. Създадена е през 1996 г., разполага с 2 операционни зали и 20 легла, както и с клинични и образно-диагностични лаборатории; в нея се извършват всякакви операции – стомашно-чревни, анални, жлъчно-чернодробни, гръдни, съдови, ендокринни, урологични, гинекологични, ортопедични, пластични, оториноларингологични, артроскопични, реконструктивни, лапароскопски. Има и аптека. И кухня с ресторант за персонала и болните. Идват пациенти както от Варна, така и от цяла България.

Продължава да разсъждава:

“Хирургията е красота, изкуство. Всеки ден оперирам – предимно тежки случаи. Не се уморявам. Ще ме спре само Краят!”

Още от III курс започва да се заседява все по-продължително време в хирургията. Накрая там и спи; не пропуска да наблюдава, а скоро – и да участва в екипа. Дипломира се с вече близо 30 самостоятелно извършени средно тежки операции. За свой учител смята проф. Борислав (Бочо) Кръстев; неговия портрет е закачил в хола си, сякаш е член на семейството. Всеотдаен, мъдър, коректен, внимателен, колегиален, създател на българската онкохирургия – това е този човек, който умира на 90 години, като почти до края си посещава създадената и дълги години ръководена от него Клиника по хирургия в Института по онкология, София. Единствено за него проф. Кръстев дава възторжено писмено заключение: “Темелков притежава брилянтна оперативна техника!”

Всяка сутрин в 6,30 ч. минава визитация в частната си хирургическа болница, която носи неговото име. Девизът й е: “За здраве, благородство и професионализъм.” 3-етажна е, долепена до къщата, в която живее с двете си дъщери, зетьовете и трите внучета (най-малкото повтаря името му – казва го със законна дядова гордост; по тази благородна, наистина чудесна българска хвалба прилича на проф. Дамян Дамянов – един от чиито внуци също повтаря трите му имена; дай, Боже, всекиму такава човешка радост и гордост!).

Вътре болницата е потънала в зеленина – зимни градини са оформени на стълбищните площадки на всеки етаж. На последния, под стъкления покрив, са монтирани две бронзови ръце (дясната държи скалпел), издигнати към небето: за молитва, благослов и спасение, като символ на Надеждата и триумфа на Живота. Отливки са от неговите собствени ръце – с които е спасявал хиляди хора (над 350 сериозни операции годишно, понякога – до 9 дневно; вече над 40 години; със сигурност излизат общо над 15 000 операции!). Въвежда изцяло тазова реконструкция – от сегмент черво оформя нов ректум (със сфинктер от бедрения мускулус грацилис) плюс влагалище (което позволява секс!). Демонстрира тази техника в Проктологичния Московски институт още през 1988 г., повикан лично от главния хирург на тогавашния Съветски съюз акад. Фьодоров.

От 7,30 ч. е в Клиника по обща и оперативна хирургия на УМБАЛ “Св. Марина” – Варна (4 отделения – по обща и оперативна, детска, съдова и еднодневна хирургия), където изслушва рапорта, минава визитация и почти винаги оперира до 13 ч. После – в частната си клиника, където също оперира (някога – до 22-23 ч).

Посещавам го и в служебния му кабинет, като преди това търпеливо изчаквам продължителния делови рапорт. Единственият портерт тук е на проф. Борислав Кръстев. Надписът под него пояснява: “Основател и дългогодишен ръководител на Секция и Клиника по хирургия към НОЦ, 1952 – 1990. Роден 1914, Варна, починал 2004. Житейски и професионален учител на проф. Т. Темелков.”

Пиететът към учителите, предшествениците и колегите на знаменития варненски хирург продължава в коридора на Клиниката: там са окачени портретите на професорите Петър Алтънков, Тотьо Андреев, Меруда Генова – Алтънкова (основател и ръководител на Катедрата по детска хирургия, 1970), Тодор Тодоров, Петър Червенаков (зав. Втора хирургия, 1973), Григор Григоров и др. На картон в рамка е изписана и мисълта на проф. Темелков: “Историята на една наука не представлява само описание на събития с минали дати, а е повече изложение на сложната им динамика. Моралът на един учен го задължава да отдаде заслуженото признание на учителите си.”

Най-голямото му постижение е 36 часа (общо 11 операции – планови и спешни), почти без прекъсване, дори и за минутка дрямка. Обикновено една негова обичайна операция (в най-тежкия сектор – резекция на дебело черво по повод рак, с реконструкция) трае средно 7 часа. Наистина ли не се изморява – това е невъзможно!

“По време на работа, колкото и тежка да е операцията, не чувствам никаква умора. Тя ме наляга и притиска веднага след края, като свалям ръкавиците: чувствам тежест и болки в коленете, в шията и раменния пояс (сякаш са изгорени). Обикновено си лягам около полунощ. След 6 часа съм отново на крак…”

Никога не е пушил, яде умерено, не пропуска да закуси, макар и оскъдно. Кръвното му е желязно: 120/80. Като всеки хирург, също губи пациенти (5-6 годишно, изключително тежки и усложнени случаи). В напрегнати мигове се осланя на майчините думи: “Господ е добър, все ще оправи нещата…”

Въпреки огромния си опит, така и не може да разбере и да си обясни едно: как понякога умират наглед по-леки болни, а други, уж неспасяеми, безнадеждни, се оправят… Съдбата не е подвластна и на най-големия лекар! Явно е и друго: всеки организъм си има своите, понякога неразгадаеми, неподозирано мощни защитни и възстановителни механизми – енергийни, физиологически, духовни.

Непонятно му е и поведението на някои пациенти към Спасителя им: тези, за които си хвърлил най-големи усилия, после може и да не те поздравят…

Веруюто му е: “Човек трябва да се моли пред Бога само за здраве, а за всичко останало – да се бори докрай!”

Смята, че евтаназията е оправдана и може да се прилага, когато и самият пациент я иска и дори моли за нея – защото болката му е нетърпима и го измъчва толкова жестоко, че вече неистово желае да се сбогува с Живота, за да се отърве от нея.

Като ректор дава на Медицинския Университет – Варна името, което най-много му приляга – на проф. Параскев Стоянов, безспорно най-видният лекар от черноморската ни столица и основател на съвременната българска хирургия. Втора аудитория пък кръщава “Д-р Стефан Черкезов” – нищо, че никога не е бил преподавател, нека да се помнят и почитат името и подвигът му!

Специализирал е освен в Москва, още и в Австрия, Англия и САЩ (Националния център по трансплантации, Лос Анжелис). Но основната характеристика на проф. Темелко Темелков, която му дават както колегите, така и пациентите, е в неуморната работоспособност и добронамереност, скрепени от всепризната висша квалификация и виртуозни, неоспорими умения.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Доц. Яко КУЗМАНОВ

Доц. Яко КУЗМАНОВ е друго видно, авторитетно и дълбоко уважавано име сред варненските хирурзи – той е основател на тукашната Клиника и Катедра по гръдна хирургия (1982). Дружелюбен, разговорлив, със свежо чувство за хумор. Веднага след като се запознаваме, споделя, че само преди 20 дни са му поставили байпас и с нетърпение чака да минат още 2-3 седмици, за да отиде отново да оперира пациентите си, защото “Без скалпел не може хирургът!”. Тогава беше на 67 години е, но не смяташе да спира дори и след “закърпването” на собственото си сърце (“Че какво му има – нали е вече като ново?”). Оказал се е “пациентът-мечта” за всеки лекар. След като кардиолозите му откриват 90% стеснение на десния ствол, а зав. Кардиохирургичната клиника д-р Владимир Данов му предлага коронарната операция, за всеобщо изумление на всички моментално казва: “Да!” и само след 5 минути (!!) вече му слагат маската за упойка (“Жив рекорд за Гинес”)… Преди това пожелава единствено да звънне на жена си – да я предупреди да не го чака за обед и да сготви една порция по-малко (“Защо да се хабят продуктите, нали пари струват?”)…

Шил е по спешност над 15 прободени или простреляни сърца (опити за самоубийства, покушения, неволни травми) и е изгубил едва 2 случая от тях. Е, защо сега да не претърпи и той самият една сърдечна операция – още повече, че е планова, извършена в спокойна обстановка и от опитни колеги-професионалисти.

А практиката му е неимоверно богата на драматични случаи, като на всеки деен хирург.

Като студент в София живее с още един съкурсник на ул. “Сан Стефано” 14, вх. Б. Адресът е знаменателен и заслужава да се изпише в тази книга, защото под тяхната квартира е апартаментът на още тогава легендарния Генерал на българската хирургия Коста Стоянов. (“Наистина голям човек – той, известният на цяла България професор-хирург винаги даваше път на нас, хлапетата-първокурсници, като ни виждаше да излитаме забързани за лекции.”). Още тогава момчето от ломското село Черни връх Яко Кузманов решава да стане хирург. Мотивът е… една похвала от анатом. По време на упражнение “зайците” неволно срязват ишиадиковия нерв на един труп и главният асистент (и бъдещ професор) Васил Василев му нарежда да го възстанови. На следващия ден, изненадан от финия шев, му препоръчва да стане хирург. И момчето моментално обещава да изпълни заръката. (“Изобщо не съм предполагал каква отговорност пред цялото си бъдеще поемам и колко смазваща работа е Хирургията. Но нали не престъпвам мъжка дума? Още повече, че съм я дал пред цялата група. Какво щяха да кажат после колежките, ако се бях отметнал?”).

След III курс “зорноволно” го преместват от София в новооткрития ВМИ – Варна, защото е кандидатствал от квотата на Силистра. Тук се записва в кръжока по хирургия на проф. Петър Алтънков. Асистира и на него, и на съпругата му, бъдещата проф. Меруда Генова – Алтънкова, основателката на детската хирургия в морската ни столица. И от първия си работен ден (“Той трябва да се помни, като първата целувка – 1 декември 1965 г.”) започва работа в Хирургичното отделение на Силистренската болница, където завеждащ е д-р Анастас Янков.

Чудеса се извършват и в този най-отдалечен край на майка България. Най-ярката история, разбира се, е любовна. (“Толкова драматична, че заслужава перото на Шекспир. В краен случай – може и на Тотко Найденов…”).

Вече прецъфтяващи мъж и жена от едно близко крайдунавско село завъртяват извънбрачна връзка. (“Нищо ново под слънцето…”), но толкова силна, че решават да се разведат и да се задомят (“Това вече води до слънчево затъмнение”). Децата им, вече големи, отраснали, и те със свои семейства и отрочета, не само категорично се възпротивяват на неверните си родители, но и им поставят непреклонен ултиматум – да се разделят на всяка цена, за да не ги срамят, иначе няма да ги погледнат нито те, нито внучетата. И жената (“Дали защото е майка или защото е вече баба”), се оттегля, прибира се при законния съпруг, макар и рогоносец. Но изпадналият в отчаяние изоставен самец не слага – а взема! – оръжие, в буквалния смисъл. С възможно най-острия и дебел касапски нож я пробожда на няколко места и забягва. Докарват я почти бездиханна – с двустранен пневмоторакс и проникващи наранявания на черния дроб, червата, диафрагмата. Няколкочасова напрегната операция – и с д-р Янков изваждат селската “Жулиета” от Ямата. На другия ден – водят и “Ромео”. Собственоръчно се е заклал с нетрепваща ръка – разрязал си е гръкляна и югуларните вени на ниво втори прешлен. Местният лекар все пак се е оказал сръчно момче – набутва някаква тръбичка в трахеята, легира съдовете и така временно възстановява дишането и що-годе спира кръвотечението. Д-р Яко Кузманов зашива гръкляна и вените и още на втория час най-странният му досега пациент идва в съзнание. На сутринта разбира, че любимата му също е оцеляла и лежи в съседната стая. Не може да говори от прясната трахеостома, но със знаци поисква от сестрата молив и хартия, за да й напише писмо. Разбира се, не й го дават, но го разнасят от ръка на ръка в дежурната стая (“Най-нежното и най-хубаво любовно писмо, което съм чел някога…”)

Минават няколко години. И един ден хирургът, минавайки край новостроящ се блок, чува подвикване; някакъв човек тича към него, следван от… милиционер. “Ромео”-то, бившият му пациент, сега – затворник… Получил си е присъдата за опита за убийство и я излежава, работейки като кофражист. Казва му само: “Благодаря ти, докторе, че ни спаси!” и попипва белега на шията си… Оттогава не го е срещал. Дали са се събрали отново с намушканото либе?

В Силистра преживява много драми. Дежурен е, когато в снежна буря му довеждат момиченце-туркинче. С перфорирал апендицит и… първи мензис. Операцията обаче не може да се отлага. Извършва я успешно, без никакви усложнения. Суровата добруджанска зима затяга времето и родителите на детето не могат да пристигнат през преспите да си го вземат. Идват след седмица с шейна. Целият персонал му се радва, че си тръгва за дома, спасено. И в мига, в който прекрачва прага, изведнъж пада и издъхва! Проклетата, неумолимата белодробна тромбемболия – колко щастливи усмивки на хирурзи и пациенти е изтривала…

Тази смърт смазва д-р Яко Кузманов за дълго време. Както и една друга, на войниче. Броени дни преди уволнението го прострелват по невнимание; 3 бойни куршума разкъсват гръдния кош, белия дроб и диафрагмата. Операцията, която му извършва, е технически безупречна, но от кръвозагубата момчето развива фудроянтна жълта атрофия на черния дроб и угасва. А родителите му чакат някоя по-блага вест вънка – точно днес неговите другари обличат цивилните дрехи и си тръгват за домовете. Тогава за първи път изпитва парещата болка зад гръдната кост, която с годините ще се усилва, ще стане постоянна ще отведе и самия него на операционната маса.

Плакал ли е в такива потресаещи случаи? “Хирургът плаче по мъжки, без сълзи – това е най-страшният, най-убийственият плач на земята. Защото чрез сълзите можеш да излееш мъката и напрежението; без тях обаче болката остава в тебе, натрупва се и може да те разкъса. Но трябва да я преодолееш и да продължиш – иначе да си станал не хирург, а продавач на мекици.”

От учителите си изтъква проф. Андрей Стойчев, който създава профилирането на оперативните специалности във Варна – колопроктологичната, съдовата, гръдната хирургия; изпраща колегите на специализация в София. Проф. Стойчев по време на операция е много напрегнат, нерядко дори подвиква на екипа, но никой не му се сърди, защото действително е блестящ поливалентен хирург.

С огромно уважение споменава и руснака д-р Сергей Пташников. Едва 17-годишен той емигрира от болшевизираната си Родина в България. Става огняр в София, след което се записва и завършва медицина. Цял живот работи в Провадия и, според д-р Кузманов, “дава много лекари и хирурзи на Варна”.

От лечебните средства на първо място поставя Духа на пациента – той стимулира имунните сили, повишава ефикасността на медикаментите.

Християнин е. Вярва в онази невидима и независима от обикновените хора Сила, която направлява и предопределя съдбите ни. Фаталист е, като повечето хирурзи – отива на работа неизменно по един и същ път. Не смята, че хирургията е подвиг или някакъв героизъм – тя е “просто професия, която обаче трябва да се работи с разум и изключително точно и съвестно; а за това е необходимо сериозно обучение и чувство за отговорност”. Чувам нещо на пръв поглед странно: “Изкуството и професионализмът на хирурга се състоят не в бройката операции, които е извършил – а които не е извършил”. И още: “В корема всеки може да влезе; когато оперираш обаче гръдния кош трябва да знаеш и как ще излезеш.”

Като слушам Яко Кузманов с каква любов говори за пациентите и работата си и като го гледам колко е подвижен и жизнен, съм убеден, че няма да изчака още 20 дни след операцията си и само след седмица ще влезе в залата да оперира белодробните карциноми и екинококози, хранопроводите, щитовидните и млечните жлези на чакащите го с трепет пациенти. Сякаш за да потвърди предположенията ми, цитира една мисъл на френския интернист Трюсо: “Ако не си влязъл 14 дни при болните си, значи не си клиницист!”

Изрича нова собствена сентенция-парафраза: “Хирургията трябва да е в нас, и ние да сме в хирургията!” Определя другото име на своята професия: то е Всеотдайност. Няма събота и неделя, когато да не отиде следобед да навести болните си в Клиниката. Подготвя и достойни последователи – 6 колеги от Клиниката му вземат втора специалност по гръдна хирургия, 7 защитават доцентура. Прави гръден хирург и сина си д-р Самуил Кузманов. Напълно е съгласен с мен, че поддържането на хирургически “династии” е дело престижно, добро и полезно за хората и обществото. Убеден е, че на младостта трябва да принадлежи не само бъдещето, но и настоящето.

Научавам още нещо оригинално. Д-р Яко Кузманов е постоянен лекар на варненските алпийски експедиции. Справял се е с екстремални пациенти – измръзнали, затрупани от лавини. Изкачвал е перуанските Анди, екваториалния връх Оаскаран (6800 м височина), Корвилиеро Бланка (Бялата планина), Монблан. Но най-много обича родните Рила, Пирин и тетевенският Балкан. За моите любими Родопи казва, че са с друг характер – “като жена с големи гърди и широки бедра, Рубенсов тип: гальовна, ласкава, милва те отвсякъде и все ти се иска отново и отново да се връщаш при нея.”

Дългогодишен активен деятел на БЗНС във Варна и неколкократно избиран за общински съветник, д-р Яко Кузманов винаги досега категорично е отказвал да влезе в кандидат-депутатска листа, и то на сигурно избираемо място. На изненадата ми отговаря с най-солидния аргумент: “Не искам да ставам депутат, за да не се лиша от хирургията си!”.

Наистина, няма сила или болест, която да може да изтръгне един Хирург от призванието му – Божествената му професия, Светая Светих и същност на неговият Живот!

При най-новото ми посещение във Варна (март 2010 г.), се видяхме за малко; никак не се беше променил. Уж щяхме да обядваме заедно, в късния следобед ми звънна от… Слънчев бпяг, където отишъл за спешна консултация. Байпас ли?!

Нека още дълго-дълго да бие “закърпеното” ти сърце, Яко, за да бият сърцата на още много твои пациенти!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Безспорно най-видният варненски хирург е първият наш професор на тази специалност Параскев СТОЯНОВ.

Съвременната варненска хирургия дължи развитието си на професорите Петър АЛТЪНКОВ (основател и пръв ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести, 1961 – 1968; от 1972 до пенсионирането си през 1976 – ръководител на обединената Катедра по хирургия на МУ – Варна); Григор ГРИГОРОВ (ръководител на Клиниката по стомашно-чревна хирургия; ръководител и на Хирургическата клиника в Бургас; ръководител на Българската медицинска бригада във Виетнам), Тотю АНДРЕЕВ (ръководител на Катедрата по хирургически болести; основател и ръководител и на Клиниката по урология, 1967 – 1979); Андрей СТОЙЧЕВ (ръководител на обединената Катедра по хирургия, 1976 – 1980); към тях с чиста съвест добавям професорите Красимир ИВАНОВ и Росен МАДЖОВ, както и доцентите Борис КОРНОВСКИ, Яко КУЗМАНОВ, Радослав РАДЕВ и Валентин ИГНАТОВ; но нейната жива емблема и легенда е проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, Лекар на България.

Във Варна работят и много други чудесни колеги.

С намерение да видя някои от тях, тръгвам за най-красивия ни град и пристигам в УМБАЛ “Св. Марина” в късния мартенски следобед.

Всички са още тук, някои дори не са излизали от залите…

Кабинетът на дългогодишния изпълнителен директор е отрупан с разкошни букети; целият ухае на камелии, рози, карамфили. С изненада научавам, че завчера той е навършил своя половин век: изглежда много по-млад. Знам, че е успешен мениджър, но ще пиша за него като за добър хирург по настоятелната препоръка именно на проф. Темелков.

Проф. Красимир ИВАНОВ е кореняк-варненец. Завършва в родния си град (1986) и 3 години работи в девинската болница. Но Голямата Хирургия го влече, а Тя е най-близо само в родната Варна. За 19 години изминава пътя от аспирант до професор и ръководител на Катедрата по обща и оперативна хирургия, анестезиология и интензивно лечение. “Дмн” и професор става през 2009 г., след защита на дисертационен труд “Нови насоки в диагностиката и лечението на колоректалния карцином”, приносите на който са, че за пръв път у нас се прилага комплекс от молекулни маркери, характеризиращи отделните етапи в онкогенезата на заболяването; този панел се предлага за бъдещ стандарт, който да определя терапевтичното поведение; изработен е и алгоритъм за определяне на индивидуалния риск-индекс на всеки пациент. Официалните резензенти на дисертацията – професорите Николай Яръмов, Шери Таджер и Гено Киров, му дават най-висока оценка; без да съм специалист по темата, няма как да не я приема, щом идва от самите тях.

Заслугите на проф. Красимир Иванов за развитието на съвременната варненска медицина и особено – хирургия, са неоспорими: той разкрива в УМБАЛ “Св. Марина” нови оперативни клиники: по кардиохирургия, съдова хирургия, лицево-челюстна хирургия, ендокринна хирургия, еднодневна хирургия (първата в България, с ендоскопски, лазерен и инвазивен сектор), урология, УНГ, както и по анестезиология и интензивно лечение, интервенционална кардиология и миниинвазивна диагностика. Наистина е неуморен: изгражда и непрекъснато обновява Центъра по образна диагностика с интегриран рентгенографски апарат с дистанционно управление, ядрено-магнитен GE 1,5 T резонанс, 128-срезов компютърен томограф, скенер SOMATOM Spirit, остеометър за цялото тяло, позитронен емисионен томограф; така тази болница разполага и работи с най-съвременната технология у нас; затова е и единствената у нас, отличена с 3 звезди от Европейската фондация за качество! До края на годината ще бъдат основно подновени и клиниките по ортопедия, по неврохирургия и по АГ, все интервенционални направления. Развита е и инвазивната кардиология (около 15 коронарографии и поне 10 стента поставят в Клиниката по кардиология, ръководена от чудесния клиницист доц. Атанас ПЕНЕВ (с когото заедно сме отбивали военната си служба като старшини-школници във Враца и ВМА); това също си е почти кардиохирургия, само че – безкръвна. Така от “Терапиите”, както все още е известна Болница “Св. Марина” на варненци, тя съвсем скоро ще бъде наричана от тях “Хирургиите”; безспорната заслуга за това преобразяване е на проф. Красимир Иванов!

Не по-малко важно е и, че персоналът е най-добре стимулираният в България: хората тук получава най-високата в страната заплата (брутно над 1080 лв; за лекарите тя е средно 2225 лв!).

Още като студент, бъдещият професор не излиза от залите. Спомня си с умиление за първите си учители – д-р Марко Божков и д-р Мария Иванова; и двамата си отиват твърде млади от белия свят, но всички варненски хирурзи още ги помнят. Специализира и в Швейцария (Берн).

Проф. Красимир Иванов работи основно в областта на колопроктологията и в този смисъл е съратник и приемник на достолепния проф. Темелко Темелков. Те двамата, заедно с доц. Валентин Игнатов, развиват и внедряват лапароскопската хирургия във Варна (втори в страната, след основоположника и класика й проф. Тома Пожарлиев): от 1994 г. досега са извършили безброй успешно интервенции в тази област; освен на дебелите черва, я прилагат и при хиатални хернии, тумори на надбъбрека и пр. Красимир Иванов първи у нас извършва интраоперативната вътрелуменна (ендоректална) ехография и лапароскопска интерсфинктерна резекция при ректален карцином.

По всичко личи, че в най-скоро време варненските лекари ще осъществят и своите чернодробни трансплантации; за целта директорът е изпратил младия д-р Пламен Михайлов на специализация в Милано и двама хепатолози – в Берн. А доц. Александър Хинев, д-р Михаил Чешмеджиев и д-р Билян Платиканов извършват и първите бъбречни трансплантации извън София; те вече са 7. Очаква се хабилитация на най-младия доцент-хирург в България (чието име ще съобщят, след като процедурата мине успешно).

Авторитетът на варненските хирурзи проличава и от редовно провежданото тук биенале по Колопроктологична хирургия (създадено и – свидетел съм! – отлично организирано от проф. Темелков, подпомогнат от младите професори Красимир Иванов и Росен Маджов), на което неизменно присъстват над 300 колеги от цялата страна и над 30 – от целия свят.

Питам професора защо в България има толкова много изпълнителни директори-хирурзи, и почти винаги те са сред най-успешните наши здравни мениджъри. Очаквам точно този отговор: защото Хирургът може да носи Отговорността! Освен това – е свикнал на къртовска работа и не се плаши от физическо и психическо натоварване.

Радва се, че има желязна психика: “Трудно се вживявам в каквото и да е, и това е добре, защото хирургът често е лашкан от “Осанна” до “Разпни го!”. Ако вземе да се впечатлява дълбоко, скоро ще рухне… А “директор” не е професия, само длъжност. Моята професия е хирург, и съм горд с нея!”.

Заявява, че има “твърде интересно хоби”: работата… Тя му е “най-голямото удоволствие”: работи по 12-14 часа дневно. Не е меломан, дори и в операционната почти никога не слуша музика, а ако някой пусне радио, не я долавя, съсредоточен в ръцете си и в органа, който реже или шие. Единственото, което може малко да го увлече, е четенето на художествена литература.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Росен МАДЖОВ, ръководител на Втора (жлъчно-чернодробна) хирургическа клиника и зам.-ректор на МУ – Варна, е родом от Балчик, възпитаник на русенската английска гимназия. Той също от студент буквално спи в университетската хирургическа клиника, където е най-активният кръжочник на проф. Петър ЧЕРВЕНКОВ. След дипломирането си отива в Нови Пазар; там завеждащ отделението е вездесъщият, боготворен в целия район д-р Митьо Георгиев. Хирургията в това малко градче е на ниво благодарение не само на него; тук с готовност идват да оперират на място знаменитите варненски хирурзи професорите Червенков и Темелков и доц. Борис Корновски. Д-р Митьо Георгиев доказва, че няма столични и провинциални, има можещи и по-малко можещи хирурзи. През неговата школа са преминали безброй великолепни оператори от Североизточна България.

Росен помни много драматични случаи в Нови Пазар, особено първото си дежурство като шеф-екип. Посреднощ им довеждат двама облени в кръв мъже. Пиянска история? Оказва се – любовна… Единият ляга при жената на другия; опозореният съпруг го дебне да излезе и го халосва с чук по главата, като добиче в чикагска кланица, както го е описал Алеко. Жертвата обаче е само зашеметена (корава глава трябва да е имала!), вади кама и жестоко, на няколко места, наръгва човека, комуто току-що е слагал рога… Едва го спасяват. Младият лекар е дежурен, както е традицията, и на първата си Нова година. Още преди празничните гърмежи започват да пристигат спешни случаи: остър апендицит, два илеуса, перфорирала язва… Привършва на обед следващия ден, 1 януари, почти 13 часа непрекъснато рязане и съшиване… Произнася на колегите си: “Честита Нова година!” и чак тогава усеща колко е смазан от умора; едва намира сили да свали ръкавиците, струполява се на най-близката кушетка и мигновено потъва в дълбок сън, без дори да съблече изцапаната в кръв престилка…

Проф. Маджов оперира практически всичко във висцералната хирургия. Екипът му е подбран, силен, надежден. Тук често идват пациенти с тежки заболявания – рак на черния дроб, панкреаса и жлъчните пътища, некротични панкреатити (най-често вследствие препиване с водка-менте). В близкото минало е извършвал по 400 операции годишно; напоследък ги е намалил на около 250, защото е твърде зает с научна и административна дейност като зам.-председател на Българското хирургическо дружество, член на ВАК и на редколегиите на няколко списания и зам.-ректор на Медицинския Университет – Варна. Дисертационният му труд за научното звание “дмн” (рецензенти професорите Радослав Гайдарски, Николай Яръмов и Шери Таджер) на тема “Място и роля на билиодигестивните анастомози в хирургията на екстрахепаталните жлъчни пътища” прави силно впечатление на цялата гилдия: в него бъдещият професор споделя опита си от проучване на голяма група болни (2 524!), оперирани по повод усложнени форми на жлъчно-каменната болест и налагищи интраоперативна ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища. Разработен е алгоритъм за поведение при резидуални конкременти, вкл. и алтернативни нехирургични методи; въведена е в практиката постоперативната трансфистулна (перкутанна) фиброоптична холедохоскопия, ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища и екстракция на резидуални конкременти и пр. Успешната защита на дисертацията, последвана от хабилитация, утвърждава проф. Росен Маджов сред водещите български жлъчно-чернодробни и панкреатични хирурзи; вероятно заедно с Красимир Иванов те са и най-младите ни професори не само по хирургия, а и изобщо в здравеопазването ни.

При смърт на пациент лично съобщава на близките, независимо кой е бил операторът (отговорността винаги е на ръководителя на отделението или клиниката!); това е най-тежкият момент за всеки хирург и професорът никога няма да свикне с него.

Единственото, което го измъчва, е кризата в морала на някои лекари. Това означава, че те просто не са били за най-великата професия, но тогава пък страда Пациентът, който е най-важното в Нея.

Специализирал е в “Пирогов”, Атина, Тел Авив, Хановер, Рим. Малцина могат да се похвалят с толкова впечатляваща научна продукция: автор и съавтор е на 14 учебника, ръководства и монографии и на над 240 съобщения и публикации (82 от тях – в чужбина!). Неимоверно висок е и импакт-факторът му: 27,254.

Младият хирург-професор Росен Маджов, който е образец за професионализъм, интелект и колегиалност и би могъл да бъде гордост за всяка европейска хирургическа клиника, отморява от напрегнатата си работа най-простичко: с плуване и сауна.

Нали си е дете на Морето…

Вълнуваща е и срещата ми с доц. Борис (Борето) КОРНОВСКИ, с когото сме добри познати от старите романтични времена, когато бяхме членове на УС на БЛС и разпалено обсъждахме развитието на съсловното движение. Дори и като зам.-кмет на Варна (с 2 мандата), доц. Корновски не е пропускал да оперира почти ежедневно (макар и вече 73-годишен, с тежка дископатия, все още продължава да работи и да дава консултации в МБАЛ “Св. Анна”). Многодетният баща на 3 лекари е пословичен в цялата страна с блестящата си техника и богатата ерудиция.

Доц. Корновски е връстник на проф. Темелков; и той е роден през 1937 г., но не във Варна, като него, а в плевенското село Ставерци. Още третокурсник е кръжочник при д-р Стойчо ТЕНЕВ (бащата на бъдещия прекрасен онкохирург доц. Веселин Тенев); на лекции почти не ходи – защото не излиза от залата. И когато се дипломира, Тенев му казва, че притежава квалификацията на хирург с поне 3-годишна практика. 6 месеца в Добрич Корновски извършва поредица от големи операции, вкл. и урологични и ортопедични, заедно с шефа си д-р Минко Добрев, уролога д-р Иван Юхнев и ортопеда д-р Минко Добрев; така и не му намират квартира – а той и не настоява: спи на една кушетка в предоперационното помещение, готов всеки миг да скочи и да надене ръкавиците. Не минава нощ, без да го събудят поне за един спешен случай. Докога би могъл да издържи така?

“Никога не съм се изморявал на масата, каквито и да са операциите. Те са моят Живот, затова не ми тежат!”.

Тогава се научава да дреме прав, докато на пациента дават упойката – с измити, вдигнати нагоре ръце… Главата му клюмва, краката му омекват, те – не, стоят прави, не докосват нищо, за да не се замърсяват: Рефлексът на Хирурга!

После, най-изненадващо, му предлагат не какъв да е пост, а направо – зав. хирургичното отделение, на Каварненската болница. Така, едва 27-годишен, без специалност, Борето Корновски е вероятно най-младият ръководител на болнично отделение, при това – хирургично! – в цяла България! Веднага се съгласява, въпреки предупреждението: “На твоя отговорност…” Отива без колебание и 4 години извършва там най-сложни операции, впечатляващи и най-опитните му колеги, поради което проф. Тотю Андреев лично го кани за свой асистент във Варненската държавна болница. Тук предизвиква фурор с първата у нас едномоментна двустранна резекция на бял дроб. Оперира с проф. Байо Баев (тогава – за кратко време, ръководител на Катедрата), гръдните хирурзи д-р Веселин Тодоров и д-р Андрей Симеонов. Славни, луди времена – на подвизи в залата и… безпаричие!

Борето специализира в Онкологичния център в София – при още тогава легендарните професори Бочо Кръстев и Станко Киров. Веднъж отстранява пред него карцином, обхванал хранопровода и проникнал към ларинкса. След това издърпва стомаха и го пришива направо към устата. Станко Киров е изумен от толкова находчивото решение и после споделя пред колегите удивлението си от сръчността на младия варненец.

Корновски се усъвършенства в голямата коремна хирургия. Бързо става известен с пестеливата прецизност на движенията си, бързата и красива деструкция (отстраняването на засегнатите органи) и финото шиене, граничещо с “бродиране”. И, нещо не по-маловажно – чистотата на оперативното поле: не допуска обилно кървене, с което предотвратява нежелани кръвопреливания. (Както казва: “Кръвопреливането е още една, допълнителна операция; трябва да направиш всичко възможно, за да я избегнеш и да я спестиш на пациента, да го щадиш!”.)

С професорите Тотю Андреев и Тодор Тодоров създават една от първите в страната клиники по стомашна хирургия (която по-късно доц. Корновски заслужено оглавява) и по колопроктология (ръководена и развивана от проф. Темелков). Двамата с него въвеждат във Варна радикалното отстраняване на хранопровод (обхванат от рак или изгорен от корозивни вещества) и пластиката му със стомаха, който е неговият доказано най-добър заместител.

Борето никога не е давал кръв: бил е тежък язваджия (още като студент е опериран от проф. Агоп Чакъров заради перфорация; преживял е и 5 мелени), а е прекарал и тежък хепатит (след убождане по време на операция го заразява пациент: зловещата съдба на хиляди хирурзи по целия свят…).

Не знае не само какво е умора, но и отпуска. Когато го назначават за зам.-кмет, има да ползва 300 дни от клиниката; след 2-та мандата се връща в нея с нови 300 от общината, разбира се – също невзети и до ден днешен.

Много тежко преживява смърт на пациент – и никога няма да свикне с нея. Смъртността обаче в клиниката е ниска (“Защото е важна не само сполучливата операция, а и доброто възстановяване и гледането на пациента след нея!”)

Вярва в “Някаква Висша Сила”, която бди над болния и неговия лекар, но е толкова съсредоточен по време на операция, че забравя за всичко наоколо.

Удивителното е, че и двамата сина на доц. Борис Корновски са видни варненски хирурзи, като него. По-малкият, Владимир е асистент в Кардиохирургичната клиника на УМБАЛ “Св. Марина” (“Сутрин излиза рано, вечер се връща късно; и той няма умора като татко си…”). Батко му Стефан е гръден хирург в Клиниката на доц. Радослав Радев (“И той само оперира, нищо друго не знае и не иска да прави…”. Дъщерята на Борето – Доротея също е лекар, но педиатър; съпругът й обаче (т. е. зет му), д-р Яник Карацомис, също е хирург (бил му е студент!); те живеят и работят в Атина.

Наближава 18 часа, когато д-р Пламен ПАНАЙОТОВ, ръководител на новооткритата Клиника по кардиохирургия, най-после намира време да се видим за кратко. Току-що е излязъл от залата. Днес сутринта е извършил една реоперация на жена с пластика на аортната клапа от преди 13 години (току-що й е заменил митралис) – това е продължило 4 часа; следобед е оперирал по-кратко – “едва” 3 часа – сменил е аортна и митрална клапа и е направил пластика на трикуспидалис). Годишно тук извършват над 600 операции, 400 от които – лично Панайотов.

“Пловдивчанин, завършил в София, работещ във Варна”, това е кратката характеристика на този 52-годишен младолик мъж. С допълнението, че идва в черноморската ни столица от Кувейт, по лична покана от проф. Красимир Иванов, на която не може да устои и която ще промени живота му.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Началото на кардиохирургията във Варна поставя проф. Генчо НАЧЕВ, който извършва в местната Клиника първите 10 операции, специално дошъл за целта с екипа си от софийската “Св. Екатерина”. Първият й началник, за кратко, е доц. Владимир ДАНОВ, но той скоро след това отива в УНСБАЛ “Св. Анна” – София. И тогава я оглавява д-р Пламен Панайотов (2008). След името си поставя неясните абревиатури FETCS (всепризнатият европейски сертификат по кардиохирургия); приет е за член и на Европейската асоциация по гръдна и сърдечна хирургия, и на Обществото на американските кардио-торакални хирурзи.

Работил е 3 години в Стара Загора, след което специализира при непрежалимия доц. Борис Мишев в Болница “Лозенец”, както и 4 месеца в Хюстън, САЩ и 1 година – в Истанбул, където лично извършва 230 операции.

Д-р Панайотов пръв – и все още единствен – в България извършва сърдечни операции през мини-стернотомия (много малък разрез малко встрани на гръдната кост). Усъвършенствал е пластиките при дисекираща аортна аневризма (веднъж му се случват последователно 2 в един ден!). Никъде другаде у нас не се прави и операцията на Дейвис (при аневризма на корена на възходящата аорта – прилага се реимплантация на аортната клапа в съдова протеза, заедно с коронарните артерии; по този начин се запазва собствената клапа, а това е особено важно за млади хора!).

Извършил е над 1200 операции на открито сърце във Варна (от тях – 120 митрални пластики), като 20% от тях са в спешен и неотложен порядък. Покрива целият спектър сърдечни операции при възрастни, вкл. комбинирани операции за реваскуларизация и клапно протезиране (пластика), хирургическо моделиране при аневризма на лявата камера (операцията на Дор), тумори на сърцето.

Няколко пъти е извършвал успешно и мълниеносната операция на Тренделенбург при драматичната белодробна тромбемболия!

И Пламен е бил кръжочник, като почти всички хирурзи, и то още от II курс, в Меката на спешната медицина – “Пирогов”; учил се е директно от класика й проф. Георги (Джо) Златарски, включвал се е в екипите на д-р Иван Халачев, д-р Веселин Оцетов, д-р Борислав Константинов. С благоговение е наблюдавал и самия проф. Алберт Луканов. Кого ли не е обучила Школата “Пирогов”? Първата сърдечна операция наблюдава във ВМА – закрита комисуротомия; извършват я пред очите му професорите-генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Никога няма да забрави тържествения, струващ му се – величествен жест на Кръстинов, който сваля ръкавицата, намазва с йод ръката си и я извършва елегантно, почти ритуално с пръст, каквато е практиката тогава. Смаян е от ювелирната същност на тази специалност и решава: ще я придобие, ще я овладее и той!

За да стане тя смисъл на живота му.

Наивно го питам как издържа това напрежение – по 7-8 часа толкова съсредоточена и тежка оперативна дейност дневно? Успокоява ме със смях: след малко ще си отпочине – на… тенис-корта. Няколко сета – след което ще си вземе душ и ще се прибере освежен вкъщи, за да вечеря и да си легне.

И рано сутринта – пак тук…

Това е стереотиптият биоритъм на кардиохирурзите навсякъде.

Който не може да го издържи – да си сменя професията.

С доц. Валентин ИГНАТОВ, началник на Клиниката по еднодневна хирургия, се виждаме съвсем за кратко. Нарича я ласкаво “безкръвна”, защото е усъвършенствал ендоскопската хирургия и лазерната коагулация. Вальо е от Варна; в тази велика професия го въвеждат д-р Марко Божков, незабравимият ерудит-благородник, учител на толкова други местни хирурзи, уви, отишъл си твърде млад, едва 50-годишен, и легендарният проф. Темелков. Идва в клиниката рано сутринта и си отива, чак когато всичко приключи, не по-рано от 17 ч.

Така и не можах да се видя и поговоря със стария си приятел и единомишленик в борбите за съсловна чистота на БЛС доц. Радослав РАДЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия: та той така и не излезе от операционната… В късния следобед пък имаше свободен прием в кабинета си; рано сутринта също не можа да ми отдели и 20-тина минути – влезе за тежка операция в залата. Прилича на оперен певец – внушителна благородна осанка, красиво лицо с големи изразителни очи и артистична брадичка, мелодичен баритонов глас. Всички тук са запознати със солидната му дисертация “Спешна и неотложна торакоскопия” (научен ръководител доц. Яко Кузманов); авторитетът му сред варненските хирурзи е неоспорим.

Тръгвам си от Варна, истински обнадежден от тези чудесна сплав-амалгама между старото, средното и младото поколение хирурзи.

Затова ще споделя радостта на проф. Росен Маджов, който обявява, че след първоначалния отлив от тази специалност, все повече млади новозавършили колеги искат да работят именно хирургия.

И именно – в УМБАЛ “Св. Марина” – Варна!

Вероятно – има защо…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

По време на Руско-турската Освободителна война в околностите на Плевен (по време на обсадата му) работят най-големите светила на руската хирургия – самите Пирогов и Склифасовски, което несъмнено оказва влияние върху развитието на тази специалност в региона.

Плевенската болница е създадена през 1865 г. от големия реформатор и човеколюбец, управителят на Русенския вилает Митхад паша. Първият й главен лекар след Освобождението е д-р Георги Странски (1847 – 1904), родом от Калофер, другар на Ботев. Завършил е Военно-медицинската школа в Букуращ; бил е управител и на Александровска болница. Извършвал е и хирургически интервенции. Днес плевенската Университетска болница носи неговото име.

Руският евреин д-р Йоаким Транен, участник в Сръбско-българската война, се задомява в Плевен за медицинската сестра Мария Петрова; ражда им се дъщеря Валентина ТРАНЕН, която не само е първата жена-хирург у нас, но и първата (и засега – единствена) жена-началник на плевенско хирургично отделение (1930 – 1932). Тя го разделя на септичен и асептичен сектор, баданосва в небесно-син цвят операционната зала, набавя модерни инструменти. По-късно се премества в София, където открива частна хирургическа клиника.

Сливналията д-р Стефан КОЗАРОВ (1861 – 1913), завършил медицина в Киев (1888), е не само управител на Плевенската болница (1897 – 1912), но и водещият й хирург. От 1902 до 1905 г. отделението се ръководи от самия бъдещ първи професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който бързо развива тази специалност. (Именно той обучава после в София д-р Валентина Транен). Друг бележит плевенски хирург – д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933) е управител на болницата от 1912 до 1914, като завежда хирургичното й отделение от 1919 до 1924.

Плевенската хирургия получава бурното си развитие и се налага като една от водещите у нас благодарение усилията на трима професори – Иван КАРАМИШЕВ, Алберт ЛУКАНОВ и Станислав БАЕВ.

Родом от София (1910), д-р Иван КАРАМИШЕВ работи последователно в Оряхово и Враца; известно време служи като военен лекар и началник на хирургичното отделение в Дивизионната болница – Плевен; по време на Отечествената война оглавява Трета етапна хирургическа болница. След уволнението си от армията остава да работи в този град цели 28 години, до достойната си ранна смърт. Избран е за доцент (1963) и професор (1970) в ИСУЛ; достоен ученик на Генерала (проф. Коста Стоянов). Ръководената от проф. Карамишев плевенска Клиника е призната за база на ИСУЛ. Отлично владеещ цигулка и флейта (с музиката си е изкарвал прехраната по ресторантите като студент в Чехословакия и София), и по-късно, макар и вече мастит професор-хирург, свири за удоволствие в Плевенската филхармония, създава и ръководи профсъюзния хор “Трудова песен”. Автор на близо 90 научни труда, както и на монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”, участва активно в наши и международни конгреси. Внедрява в Плевен белодробните резекции и сърдечната хирургия (извършва валвулотомии и перикардиолизи), на няколко пъти успешно оперира и прободени сърца.

За съжаление, преуморен, издъхва, минавайки визитация в отделението, едва 63-годишен. Негови достойни ученици са легендарният спешен хирург на Плевен д-р Петьо Илиев (също издъхнал на работното си място); д-р Атанас Чамуров (съдов хирург), д-р Иван Николов (неврохирург), д-р Цанка Маринова (детски хирург), д-р Росица Георгиева (изгаряния) и др.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Алберт Тодоров ЛУКАНОВ не остава безразличен към родния град на баща си: тук той създава, оглавява и развива Катедра по спешна хирургия. Любимият му ученик е незабравимият д-р Петьо ИЛИЕВ, който с дни, по цяла седмица, не излиза от Отделението по спешна хирургия (често там и спи, по свое желание, денонощно на разположение, готов всяка минута да окаже помощ, да консултира; там го сполетява и фаталният инсулт, едва 56-годишен…)

Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести в Медицинския Университет – Плевен не случайно носи името на проф. Станислав БАЕВ, което й дават признателните му ученици. Роден през 1932 г. в София, той е главен хирург на Плевен от 1984 до 1995. Всестранен, енциклопедичен оператор, полиглот, автор на над 350 научни труда, предимно в областта на коремната и жлъчната хирургия, запален шахматист, общителен, дружелюбен, разговорлив, той подготвя чудесни местни хирурзи – проф. Ташко Делийски, доцентите Кунчо Игнатов, Димитър Стойков, Борислав Нинов, Георги Байчев. Вече в напреднала възраст, той се връща в любимия си град, за да продължи да подпомага и обучава колегите си. Една сутрин, подготвяйки се да отиде на работа, умира в банята си. Напразно го очакват да ръководи главната визитация (никога не е закъснявал!). Обезпокоени, пращат двама млади специализанти да го потърсят в гарсониерата му, откъдето те изпращат страшната вест…

Хирург до последния си час, като баща си проф. Байо БАЕВ, който издъхва в залата, току-що измил се за поредната си операция – така ще бъде запомнен и синът му проф. Станислав БАЕВ, дългогодишен национален и плевенски консултант по хирургия. (Както е известно, той е баща на известния наш кардиохирург доц. Боян БАЕВ, възпитаник на проф. Ал. Чирков).

За своите любими учители дълго време е готов да споделя спомени проф. Любен КОВАЧЕВ, ръководител на Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”. Веднага си личи, че е бивш спортист – висок, строен, подвижен. Наистина, бил е състезател по баскетбол, занимавал се е с кънки и лека атлетика. От студентските си години в София е кръжочник по хирургия – при проф. Иван Василев и д-р Стефан Николов. Известно време се обучава при професорите-създатели на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров – и двамата: аристократични, изискани, колегиални, духовити, неуморни. Но най-дълго – при проф. Станислав Баев.

И двамата се питаме: има ли още такива Хирурзи, Учители и Човеци?!

Доц. Борислав НИНОВ е не по-малко известен плевенски хирург, изявяващ се предимно в спешната помощ, също възпитаник на проф. Станислав БАЕВ. И той с готовност, преклонение и тъга разказва за него: как никога, дори и посред нощ, не отказва консултация на младите си колеги, как обича да им асистира, да ги наставлява – никога с досадно снизхождение, показано превъзходство или повишен, троснат тон, винаги – с бащинска любов; истински Учител, с главна буква.

Спомня си един от своите хиляди напрегнати спешни случаи. Младеж изпуска циркуляра, с който работи и той прерязва гръдната стена, белия дроб, щитовидната жлеза и лявата му сърдечна камера… Полуумрял, го внасят в операционната зала. Тогава няма Кръвна банка и всички от подходящата група дават от своята кръв за момчето, включително и младият д-р Нинов, който извършва успешната операция. Никога после не вижда това момче.

Съвсем случайно негов колега, който е извършил ремонт на апартамента си, споделя, че човекът, който е изциклил паркета, му е споделил този случай и е показал огромните си разрези и шевове. Казал още, че има 3 деца. Лекарят-клиент бил възмутен, че той не знаел името на спасителя си…

А доц. Нинов чак подскочил от радост!

Най-важното за Хирурга, разбира се, не е да го помнят и благодарят – а ето това: да узнае, че върнатият от него от Небитието Пациент е здрав и се радва на Живота и Семейството си!

Никога останалите хора не могат да изпитват подобно Щастие.

С часове може да разказва за преминали под скалпела му стотици катастрофирали, прободени с нож (включително и в сърцето), изпотрошени, с обилни кръвотечения; многократно е дарявал кръв, но след като се заразява от хепатит В (прокобата на толкова много хирурзи…), спира. Изчислил е, че е давал над 1000 дежурства като млад лекар; т. е. сумарно над 3 години е спал в болницата. Какво ти спане?! Изнурителен, напрегнат труд, буквално изтръгване на хората от зейналата пред тях Яма… Средно годишно извършва над 320 средно тежки операции, предимно по спешност.

С любов и признателност споменава учителите си – проф. Гюровски, д-р Тодор Банков, д-р Росица Георгиева, доцентите Стефан Желязков и Минко Пачов; помни и проф. Иван Карамишев, комуто неведнъж е асистирал, и емблемата на плевенската спешна хирургия д-р Петьо Илиев, денонощното “Постоянно присъствие” в отделението, готов на минутата да се притече на помощ, да спасява, да окуражава.

А едни добри очи гледат колегите си и техните пациенти от огромен портрет, поставен под гордия надпис: “Катедра по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”.

Да, в хирургичните днета на Плевен сякаш витае – невидим, но завинаги присъстващ, благородният, светъл и неспокоен Дух на незабравимия емблематичен проф. Станислав БАЕВ!

Онкохирургията в Плевен е свързана с имената на професорите Ташко ДЕЛИЙСКИ (гръдна хирургия) и Григор ГОРЧЕВ (знаменит наш онкогинеколог). Не по-малко известен е и доц. Георги БАЙЧЕВ, който отскоро вече работи във ВМА.

Видяхме се с Жиро през миналата есен в Плевен. Макар и да беше неделя, той не можа да ми отдели време: бързаше за някакво село, където го викали за негова стара пациентка. Не можел да откаже на близките й, защото знаел, че напуска Белия Свят… Оперирал я 2-3 пъти, станали близки с цялото й семейство, удължил й живота с няколко подарени от него години, но метастазите свършили своето… За пръв път виждах подобно Човеколюбие у един Лекар: да жертва почивния си ден, за да присъства на последното издихание на своя Пациент. Поправи ме: “Много често съм до болните, които си отиват, за да ги окуражавам, защото всеки човек се нуждае от подкрепа в сетния си миг, за да се отдели по-леко Душата от Тялото…”

Доц. Байчев бързо се прочу не само в Плевен, но и в цяла България със сполучливо прилагания от него щадящ начин на рационална мамектомия при карцином на гърдата, почти винаги – без усложнения след нея. Когато разбрах, че е дошъл да работи в София, цяла зима и пролет правех неуспешни опити да се срещнем. Или не вдигаше, или отговаряше по GSM-а по един и същи начин: “В операционната съм, чакам гефрира, за да знам как да продължа.” Така – от понеделник до петък на обед. След което тръгваше с колата за Плевен, където го чакат за преглед и операция десетки жени. Дано така – пълноценно, задъхано, в носене на Надеждата и Изцелението, да протича животът му още дълги, дълги години.

Както и на стотиците други млади талантливи Хирурзи в нашата Родина!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Прието е да се смята, че най-тежките и сложни операции се извършват в столицата, както и в Пловдив и Варна (които, разбира се, не са провинция). Но Хирургия има и в по-малките от тях градове. Лично аз мисля, че в тях вторият по важност човек след кмета е хирургът. Той ще спаси живота на катастрофиралите, на получилите перфорация, заклещване или илеус. В България има стотици хирурзи, които са не по-малко сръчни и умели от софийските си колеги, но са приели своята наглед скучна длъжност: да битуват и работят в тихото си провинциално градче. Тихо ли? Та в него често има повече напрежение и отговорност, отколкото в мегаполиса, където по всяко време можеш да извикаш мастит консултант и да се облегнеш на неговия опит и авторитет.

В тази глава ще разкажа за няколко хирурзи от извънстолични градове, с които съм се срещал и разговарял през годините.

Д-р Прокопий АНДРЕЕВ

Основоположник на съвременната хирургия в Стара Загора е д-р Прокопий АНДРЕЕВ (1901, с. Долно Паничерево, Старозагорско – 1961). Почти без пари отива да следва медицина в Грац, после се прехвърля в Мюнхен и завършва във Виена (1926), като едновременно учи и работи. Специализира в прочутата хирургическа клиника на проф. Финстерер. Завърнал се в Родината, последователно работи в хирургичните отделения на Александровска болница и Шумен, докато накрая се установява в Стара Загора. Тук, през 1930 г., извършва вероятно първото у нас директно кръвопреливане (д апарата на Цанк), което дава основание да го посочим за пионер на хемотрансфузията в България. Скоро след това е… уволнен, заради левичарските си убеждения, но не се предава: смело тегли заеми и построява своя частна хирургическа болница до Житния пазар (Алана). Тя е оборудвана и функционира по всички правила на тогавашните европейски практики: с 30 легла, приемен кабинет, операционна зала, превързочна, гипсовъчна, стерилизационна с автоклав; най-съвременен е и инструментариумът (на “Ескулап”); с немска апаратура е оборудвана и клиничната лаборатория. Д-р Прокопи Андреев е поливалентен хирург и умело извършва не само всякакви операции (лицево-челюстна, коремна, ендокринна и гръдна хирургия, неврохирургия, ортопедия и травматология), но и аутопсии на починалите си болни! Така той е тук главния хирург, патологоанатомът, медицинският и финансов директор! Същевременно обучава и млади лекари (един от тях е бъдещият ген. проф. Генчо Кръстинов). Анестезиите (инхалационна упойка с маската на Шимелбуш) безупречно дава… съпругата му Стефка Градецка – Андреева, която е пом.-фармацевт. (Между другото, нейният баща д-р Никола Градецки, завършил медицина в Лозана, мобилизиран на фронта през Първата световна война, първи почиства и превръзва тежко ранения в боевете край Дойран старозагорски поет Гео Милев, на когото шрапнел отнася дясната фронтална и скулна кост и очния булбус). Пациенти го чакат за преглед и операция от цяла Тракия; д-р Андреев лекува бедните безплатно, а на някои дори плаща лекарствата.

2 години след преломния 9 септември болницата е национализирана и понеже никой друг не може да я стопанисва, е… разрушена. (В това отношение – да събаряме нещо сътворено от други хора, ние, българите, сме ненадминати…) Знаменитият местен лекар, който умело се е справял и с най-тежки и сложни операции, е милостиво назначен за… амбулаторен лекар в държавната поликлиника. Семейството се премества в столицата, но д-р Прокопий Андреев вече е болен, съкрушен от свирепите удари, нанесени му от нашенските простаци, и умира едва 60-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на силите си. Разбира се, в родния му град няма да видите нито улица, нито хирургично отделение, които да носят името на този герой и мъченик.

Днес синът му доц. Андрея АНДРЕЕВ е един от най-видните наши съдови хирурзи.

(данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Д-р Рашо РАШЕВ

Друг виден старозагорски хирург е, уви, също покойник: д-р Рашо РАШЕВ (1916 г., Стара Загора – 1982 г.). Дългогодишен окръжен хирург, той бе създал цялостния облик на тази специалност в родния си град, основавайки травматологичното, урологичното, неврохирургичното и детското хирургично отделение в тамошната Окръжна болница. Разговаряхме година преди смъртта му. Каза ми:

“Най-важното за един хирург е: да бъде уверен в себе си, да знае и да може. Иначе ще бъде в ущърб на болния човек – а това е непростимо за лекаря.

Всеки хирург трябва да поема отговорността на своята професия. Където има и най-малък шанс за успех, той трябва да оперира. Да не се страхува от рисковете, да не се смущава от общественото или служебно положение на пациентите. Кмет ли ще е или ваксаджия, депутат или каруцар – за него е без никакво значение: това е пациент, болен човек. Болен – но все още жив! Иначе всеки пациент е различен – и по протичането на болестта, и по духа, волята, характера, мобилизацията. И хирургът трябва да го стимулира да си помогне да оздравее. А иначе скалпелът си реже, без да различава нищо: плътта е една – мускули, фасции, съдове, черва… Прозаично – анатомия и физиология, като по учебник. Но Душата е толкова различна!”

Разказа ми два много интересни случаи от своята пребогата практика.

По време на операция на 16-годишно момче с 4 ехинококови кисти на чернодробния купол, отпрепарирайки ги, неволно наранява долна празна вена… За миг цялото оперативно поле се изпълва с кръв. Започват кръвопреливане от 3 места едновременно. Зашива разкъсания (о, ужас – от самия него, хирурга!) съд с обикновена игла – няма време да търси атравматична. Момчето обаче изпада в хеморагичен шок и сърцето му спира!! Престава да се разгъва и белият дроб! Детето застива!!! Д-р Рашев трескаво започва да му прави директен сърдечен масаж. С дъха си е готов да го съживи, цялата си кръв е готов да даде, собствената си душа да изтръгне, ако е възможно, и да я всели в тялото му – но да спаси това невинно дете. А и какво ще каже после на баща му? Негов съученик, той чака навън, в коридора, изхода от операцията на собствения му син, извършвана от приятеля му…

Постепенно се появяват сърдечните пулсации, после малкото конусче се събужда и затупква в ритъм! Общо 32 банки кръв преливат тогава в тялото на юношата, но като излиза вън, д-р Рашев може да гледа баща му в очите. И никой не разбира колко изтощен се чувства тогава, какви усилия, каква енергия му коства усмивката на Победата над Смъртта.

Оперира вуйчо на колежка, с рак на сигмоидното черво и множество разсейки в черния дроб. Изчиства всичко поразено, което вижда и дълго време му обяснява каква диета и какъв режим да спазва. Човекът обаче отнякъде е научил диагнозата си и всеки път, когато идва на контролен преглед, се смее и на всеослушание разправя, че д-р Рашев му е сбъркал диагнозата… А той никак не се обижда от “обвиненията” на този вуйчо, че “не е познал” болестта му. За Хирурга най-важното е, че оперираният от него раково болен пациент се чувства съвсем здрав, че е напълно работоспособен и го е върнал при семейството му.

След 6 години човекът почива при катастрофа. Когато докарват трупа му в моргата, д-р Рашев отива в моргата да присъства на аутопсията. Всичко се е съвсем стопило, не намират нищо злокачествено и микроскопски. Е, не стават ли чудеса в Хирургията?! С очите си е виждал, с ръцете си е изрязвал и карцинома, и метастазите му.

Чудни, най-неочаквани са понякога резултатите от хирургичното изкуство. Друг подобен болен, от сливенското село Близнец, е с грамадно злокачествено новообразувание, обхванало стомаха, дебелото напречно черво, булото. Д-р Рашев прави радикална блок-резекция на засегнатите органи; оставя само малка част от стомаха, колкото да се храни известно време, преди да умре. За броени дни пациентът става като скелет, покрит с жълта суха кожа. Единствено очите му горят – трескави, измъчени. Както се казва, вече на пръст мирише. Изведнъж се намесва Съдбата – оперативната му рана жестоко загноява. Опитният лекар има наблюдение, че някои хора, оперирани по повод раково заболяване, после оздравяват напълно, ако раните им супурират и после преодолеят това усложнение. Точно така и става с този мъж. Вече 15 години след операцията (когато разговаряхме), е жив и здрав и си работи на полето. Д-р Рашев смята случая за един от големите си успехи. Каза ми: “Дори само споменът за този човек ме прави щастлив!”

Друго негово изявление: “Чувствам всеки спасен от мен пациент, като свой брат!” При такива случаи д-р Рашев лично изпитва по-голяма благодарност към оздравелите си болни, отколкото те спрямо него. Може да е странно, но той им е благодарен и признателен, задето не са го смазали със своята смърт. А тази Смърт я е предотвратил и прогонил Той, Лекарят, със собствените си ръце, с ума и знанията си. Затова благославя оцелелите си болни: за страданията, които са изпитали и за мъката, която са му спестили.

Животът и съдбата на хората, които са се доверили на Хирурга, лежат в ръцете му, зависят от ума и знанията му. И той трябва да направи всичко, което по силите и уменията му, за да спаси този живот, да направи човешката съдба щастлива. И така да бъде щастлив и самият той.”

Бедният д-р Рашев… Той, който е дал живот на толкова много пострадали пътници, загина толкова нелепо: на път за София с дъщеря си, за да я запише студентка в Медицинския институт. Тя шофира колата им, която катастрофира тежко току до столицата и отнема живота и на двамата.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Доц. Иван ТАБАКОВ

Доц. д-р Иван ТАБАКОВ вече е пенсионер. Беше в разцвета на силите си, когато разговаряхме. Предавам разказа му, както съм го записал, без изменения, защото е показателен за скромността, всеотдайността и напрежението на стотиците хирурзи в провинцията, които всекидневно извършват своя тих, незабележим и неоценен от обществото ни Подвиг:

“Като студент-медик ме привличаха вътрешните болести. Те научават лекаря да мисли, правят го по-интелигентен и това в тях ми допадаше. След като се дипломирах, започнах работа в Околийската болница в Горна Оряховица. Често давах дежурства. Нерядко се случваше да водят хора с остър апендицит, перфорирала язва или заклещена херния. Поставях диагнозата и пращах линейката да вземе дежурния хирург, а сам аз се чувствах безпомощен и зависим. Тогава разбрах: теглеше ме скалпелът, т. е. действеността. Хирурзите поставяха диагнозата си, оперираха – и спасяваха. Ето работа тъкмо за мене! След едногодишна работа във вътрешното отделение се прехвърлих в хирургическото. В началото бе трудно, не знаех почти нищо. От сестрите се учех на превръзки. И асистирах, асистирах – почти не излизах от залата. Мъчех се да подражавам на завеждащ отделението – д-р Никола Тонков, опитен, много сръчен хирург, опитен и организиран. Под негово ръководство направих първите си операции – апендектомия и херниотомия. Така полека-лека навлязох в тази чудесна мъжка специалност. Обиквах я все повече – тя ме правеше щастлив и нищо друго на този свят, освен нея, не ме интересуваше. Чувствах се пълноценен човек и истински лекар. През деня работех, вечер давах дежурства и непрекъснато четях, обогатявах знанията си.

Помня една тежка операция. Пациентът прокървя обилно. Спрях работа, дадох кръв, сестрата му я преля веднага, още съвсем топла, после продължих. Всичко завърши благополучно. Преуморен, изтощен и от кръводаряването, едва се прибрах в квартирата. Тъкмо бях заспал дълбоко, ме събудиха за спешен случай. Разсъних се веднага, отидох и близо 3 часа оперирах младеж с перфорирала дуоденална язва. Върнах се като смазан. Едва съм мигнал няколко минути, линейката изсвири отново – младежът се бил влошил… Каква беше тази прокоба? Утрото ме завари край леглото му. Когато се успокои, само изпих едно двойно кафе и започнах визитация по стаите. Преглеждах хората, сменях превръзки, вадех конци, приемах нови пациенти, изписвах оздравели. И, странно, умората постепенно изчезваше, очите ми вече не пареха, главата ми бе бистра. Но това бе измамно чувство, което се дължеше на мобилизацията на съзнанието, породена единствено от – нека да не прозвучи помпозно – лекарския дълг. Убеден съм, че човек с друга професия би отказал да работи толкова продължително време и така напрегнато, при това без почивка. Едва ли някой чиновник, например, би се съгласил само да стои буден, без да работи, камо ли да спасява, с цената на огромно собствено напрежение, чужд човешки живот. За “възнаграждението” от няколко левчета да не говорим. Но никой не е виновен на хирурга, че си е избрал подобна свръхнатоварна и отговорна дейност, която всъщност е Призвание и Съдба.

На хирурга не е позволено да познава умората! След тежки и продължителни 7-8-часови операции (а това е почти всеки ден, над 40 години) се усещам с вдървен гръб и психически изразходван. И още – имам чувството, че съм дал частица от живота си.

Но това е Всекидневието на Хирурга. Не бих го заменил с нищо друго!”

По-късно д-р Иван Табаков отива в София и се профилира в урологията, където защитава доцентура и се прочува със сполучливите си операции. Но тези кратки спомени за началото на професионалния му път като млад провинциален хирург са затрогващи – затова ги и публикувам.

Д-р Михаил КАЛНЕВ

Преди 25 години се запознах с друг великолепен хирург и обаятелен човек от наистина дълбоката провинция – д-р Михаил КАЛНЕВ. Гостувах му в Девин, в чиято болница оперираше от първия си работен ден, като едновременно с това бе и неин директор. Публикувах очерци за него в списанията “Здраве” и “Антени”. За съжаление, не съм ги запазил, затова ще разкажа какво съм запомнил от разговора ни.

В онези далечни години в Девин често спира токът. Това неведнъж се случва тъкмо по време на спешна нощна операция; тогава д-р Калнев веднага нарежда на линейката да застане срещу залата със запалени фарове, и продължава да реже и съшива на светлината им… Наглед романтика (ако е на филм) – но създава такова напрежение за хирурга (защото е в действителност)!

Спасявал е стотици пострадали родопчани, обикновено миньори или дървосекачи. Безброй случаи на спешна хирургия – те са му почти всекидневие. Извършва – в тези мизерни провинциални условия – пластика на дефект на гръдната стена със скатула.

Но най-интересният му и нашумял случай в Девин е с един шофьор. Той се напива в една кръчма, скарва се с някакви хора, сбиват се – но подробности не помни. Прибира се криво-ляво вкъщи, и на другия ден отново подкарва камиона. През почивните дни играе мачле в махалата. Всичко е в ред, само дето го наболявала главата, когато удря топката с нея. Така – две-три седмици, след което жена му го завежда в поликлиниката.

Участъковият лекар не намира нищо безпокояващо, но понеже главоболието му се усилва, го изпраща на ренген. Там откриват… кухненски нож, пронизал мозъка от едното слепоочие до другото и заседнал в черепа…

Д-р Калнев вика неврохирург от Пловдив (доц. Симеон Петков, един чудесен лекар, за съжаление – днес покойник) и още на другия ден двамата вадят ножа от главата. Безспорно, това е най-знаменитият случай в практиката му! След месец болнични шофьорът отново се качва на камиона си. Играе и мачлета. Но вече удря топката само с крак…

Канят впечатляващия провинциален хирург на работа в Пловдив; обещават, че ще му открият възможност и за хабилитация. Но той отказва. Заявява им, че обича Родопите и Девин – и няма да ги напусне! Това също не е романтика – а Отговорност и мъжество!

С този мъж и Хирург се видяхме след четвърт век в неговия Девин. Беше си почти същият: подвижен (всяка сутрин, независимо от времето, преминава по планинския си маршрут под вековните мури). Вече на 75 години, но в крепко родопско здраве. И, разбира се – най-важното: още държи скалпела! Когато през 1993 г. се пенсионира, отива в Либия, гр. Бенивамид; та до 2001 – за цели 8 години!! Получава две либийски правителствени награди за чудесата, които извършва там със скалпела си. Не го пускат да се върне в България, молят го да остане – накрая го изпращат с… общоградски митинг! Забравя ли се това тържество, устроено от хиляди мюсюлмани на един християнин?! Неверник – но спасител на стотици либийци!

Но може ли Хирургът да почива? След Либия д-р Михаил Калнев започва работа във Военната болница – Пловдив. Ала сърцето го тегли, неудържимо го тегли нататък: при любимите, облени в слънце и зеленина Родопи, към които тръпно се стреми и самото Небе – да се слее с тях, да ги похлупи; само там ручат единствените на света каба-гайди и ухае дори и в сънищата на бор. (Как го разбирам – та това е Планината на Орфея, на проф. Константин Чилов, на най-слънчевите хора!)

И – ето го, д-р Михаил Калнев, вече 76-годишен, отново в Девин, при скъпите му родопчани. Готов всеки миг да им помага със скалпела. И със сърцето си.

И така ще е до Края!

Добър е Господ – пак ще се видим.

Чакай ме на гости наесен в нашата любима планина на прекрасната ни Майка България, Мишо!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Иван МАНЧЕВ

Д-р Иван МАНЧЕВ е родом (1950) от Видин, но е израснал в Дряново. Когато завършва медицина в София с пълно отличие, мнозина мислят, че ще се занимава с научна работа. Той настоява: само хирургия! Единственото вакантно място за хирург при разпределението, е във Велико Търново. И от първия си работен ден – та до днес (“И така ще е до Края!”, зарича се той), е в старопрестолния град. От първия работен ден – нищо друго, освен хирургия, и никъде другаде, освен Велико Търново: каква завидна трудова биография!

Над бюрото в кабинета му на централно място е окачена иконата на св. Иван Рилски Чудотворец (“Нали той ни е патронът?”, казва простичко, а мен ме облива радост: приели са идеята ми в сърцата си моите колеги, и тя, следователно, ще живее вовеки!). До иконата – два портрета. На роднини ли са? Не: на проф. Александър Гюровски (“Седем години съм работил под негово ръководство; той ме научи на тайните на хирургията!”) и на д-р Георги Рашев (“Основател на детската хирургия в града, прецизен и стриктен”). Това са учителите му – те го гледат от стената, заедно с Покровителя-Чудотворец. (Учител му е и също покойният доц. Георги Бранков.) Какъв морален стимул! Връща се в спомените си за д-р Рашев. Почива му дете с тежък гноен перитонит; притеснява се: сполетява го масивният инфаркт. (Позната работа – това е част от съдбата на Хирурга!). Оживява, но вече е инвалид; скоро след това развива сърдечно-съдова недостатъчност и си отива…

Най-тежкият му случай? Няма да го забрави, докато диша. На едно нощно дежурство му донасят блъснато от камион 16-годишно момиче. Пункцията в корема доказва кръвоизлив. Отваря го, започва да шие разкъсания черен дроб, но състоянието се влошава, въпреки сигурната му ръка. Не минава и час – и сърцето спира да бие… Изведнъж всички в залата се разбягват, ужасени – оставят го съвсем, съвсем сам! А вън чакат родителите!! Как да им го каже?! Препъва се в прага на операционната, блед и безмълвен; вдига безпомощно ръце, не смее да ги погледне, приковал очи в пода; майката се строполява на мозайката; той ридае, заедно с нея и бащата.

Връща се вкъщи, но не заспива цяла нощ: къде е сбъркал, та е изпуснал това ангелче? На сутринта се поглежда в огледалото и не може да сподави вика си: слепоочията му, до вчера само прошарени, сега сребреят целите; очите му са червени, чак светят.

И това е част, неотменна и жестока, от Хирургията.

А данните от аутопсията на детето показват, че всички усилия, които той и екипът му хвърлили, са били напразни и обречени от самото начало: гумата на камиона е преминала през шийните му прешлени, то си е било с прекършено вратле, с пълно прекъсване на гръбначния и продълговатия мозък, с параплегия и премазан дихателен център. Така че д-р Манчев няма абсолютно никаква вина за гибелта му, но никога няма да забрави това убито от смрадливия камион момиченце и злощастните му родители.

Гордее, че е въвел електростимулацията във Велико Търново; наложил е над 320 кардиостимулатори (имплантира ги през вена цефалика в дясната камера). Сега обаче условията на здравната каса са недвусмислени: това не се позволява в извънуниверситетски болници… Титлата ли е важна – или уменията?

Готов е да говори с радост за хиляди свои случаи на спасени пациенти. Извършва около 220 операции годишно – средно тежки и тежки. (Неколкократно подчертава: успехът не е само на хирурга. Той е немислим без екипа – от анестезиолога и реаниматора до сестрата и шофьора на линейка.) Докато си пием кафето, си спомня за два от тях.

На един събор в Поликраище го молят да види една жена, оперирана преди това по повод карцинома утери. Извършват й химио- и лъче-терапия. И – уж вече здрава, а си заминава: в кахексия, повръща всичко, става 38 кгр. Взема я в отделението (тогава няма нужда от направления), изследва я: не намира нито метастази, нито асцит. Защо тогава повръща толкова упорито? И как се е получила тази твърда “плоча” на коремната й стена? Отваря я: както и е предполагал, вижда конвулут от радиационен ентерит. Старите радиационни апарати колкото лекуват, толкова и увреждат… Изрязва 1,20 м от срасналите се черва, съединява здравите. И нарежда извършване на активна реанимация – вливане на разтвори със соли, микроелементи, електролити, стимуланти. Никой от близките й не я познава, когато я изписват: добре са се били потрудили и хирургът, и реаниматорът…

Друга жена, също оперирана за рак на матката, и пак така обилно облъчена. При нея изотопите засягат сигмата; стенозата, предизвикана от радиационния колит, причинява илеус. Дълбока резекция на поразената сигма – и ето го поредният случай, създал професионалното удоволствие! И мъката: защо държавата няма средства за модерни, неувреждащи апарати за облъчване на раково болните?

От 40-годишен е хипертоник. Не пуши. Релаксира с малко алкохол вечер – чашка ракия.

Когато с проф. Дамянов специално заради него отиваме във Велико Търново, за да го удостоим с “Почетен знак Български лекар”, д-р Иван Манчев заявява пред всички колеги: “Това е награда не само за мен, а за целия ми колектив – защото Хирургията е екипна дейност и без моите сътрудници аз не бих могъл да свърша нищо.”

Проф. Александър ГЮРОВСКИ

Той е 88-годишен и, без съмнение, вторият по възраст (след 90-годишния проф. Станко Киров) наш хирург, който продължава да оперира.

Живее в София, но поне веднъж, а понякога – и два пъти седмично, отива с влак в Павликени, където го очакват да консултира и оперира най-тежките случаи.

Висок, строен, синеок, разговорлив. Не е пушач, обича кафе. Оплаква се от безсъние. Не, не е от възрастта; това е пустата психологична нагласа на Хирурга да “полуспи”, само да дреме, винаги нащрек, готов всеки миг да скочи на тревожно позвъняване по телефона или на вратата за поредния спешен случай, за новата битка със Смъртта. В коя друга професия съществува подобно хронично пренапрежение, вкоренено дори в подсъзнанието?

На младини, като студент, е състезател на 10 000 м дълго бягане. Оттогава му е оставала издръжливостта. В операционната зала не се е изморявал никога, дори и сега, на тази преклонна възраст. Защото там, надвесен над проснатия на масата човек, изгубва всякаква представа за време и усилие, съсредоточен само в едно: да му помогне, да отстрани причината за болестта му, да го спаси!

Роден е в Скопие през 1922 г. С огромна любов говори за майка си Ефросина – тя е завършила едва I отделение, но след една тежка операция, върнала живота й, дава обет пред Бога: да изучи двамата си синове Александър и Стефан, за лекари, и то – хирурзи, та подобно на светите Дамян и Козма Безсребреници да спасяват хората.

Семейството се преселва в България; тъне в мизерия и нищета. Със свидетелство за бедност, но с отличен успех, Александър завършва гимназия. Приемат го в Медицинския Факултет, където също не се посрамва (междувременно, и брат му Стефан е приет и впоследствие става акушер-гинеколог). Изучава в най-големи подробности хистологията и анатомията (при проф. Димитър Каданов); блестящо овладява латинския, оттам – италианския, френския и английския език. В тайните на хирургията го въвежда легендарният проф. Георги Капитанов: “Дълбоко уважаван учител, от когото научих много. Той всъщност нямаше навик да обяснява с думи в операционната, защото не се налагаше да го прави. Едва ли е възможно да изразя с думи напълно възторга си от личността му. Където и да съм работил – у нас или в чужбина, с делата си, с отношението си към болните, близките им, към колегите си, съм се стремял да му подражавам, да бъда достоен ученик на моя голям учител проф. Капитанов.”

Бъдещият проф. Гюровски работи дълго време в Африка: в Мали (град Кай, старата столица на някогашния френски Судан), в Адис Абеба (Етиопия), Асмара в столицата на отцепилата се провинция Еритрея), гр. Бениуалид (Либия), все в райони, където дълго време не е имало лекар. Удивен е от солидарността сред арабите: когато се оповести на населението, че е възникнала нужда от кръв за някой пациент, пред болницата почти мигновено се струпва огромна тълпа и всеки настоява да вземат от него; отказът се смята за жестока обида… Скоро славата на българския лекар се разнася навсякъде по тези страни. Наричат го “хаким Скандър” (“доктор Александър”); мълвят, че може буквално всичко, дори и да възкресява. Само като спомене името си, всяка врата се отваря, всяка бариера – се вдига мигновено пред него. Изписваните, сполучливо оперирани пациенти му се отблагодаряват, като лягат пред него и обгръщат краката му, колкото и да се възпротивява. При очертаващ се неуспех му се заканват, че ще го прободат с камите си… Трябва да върши всичко сам – от първия отварящ разрез до последния конец, защото асистиращите му местни лекари не могат дори и да лигират артерии.

Нетърпими жеги (до 48 градуса), пълзещи по улиците и дори из домовете гнусни смъртоносни отровни змии и скорпиони; ужасяващи болести (летаргичен енцефалит, причиняван от злокобната муха це-це, тропическа малария, хепатит, дизентерия, лайшманиоза, филариоза), потресаеща мизерия. Гюровски оперира всичко – от огромни ендемични гуши до жестоко изпохапани от лъвове пастири.

Никога няма да забрави младата жена с голяма колкото глава на новородено нодозна струма. Вместо да отложи операцията, тъй като в хладилника няма кръв, младият български лекар я започва. Всичко върви благополучно до момента, в който фелдшерът Сисоко й инжектира втора доза от анестетика нездонал, и дишането и пулсациите на двете каротидни артерии на малтийката спират…

Изтегля с пинсета хлътналия дълбоко в гълтача език и започва да й прави изкуствено дишане и индиректен сърдечен масаж. (В отделението липсва и най-елементарно амбу.) Цял потъва в мокра лепнеща пот. Изплашеният “анестезиолог” мигновено изчезва. Влиза обаче колегата му Дембеле и прошепва на “хаким Скандър”, че съпругът на болната, чакащ вън, вече вадел камата от пояса си… Него, разбира се, не го интересува, че сънародникът му, а не българският лекар, е виновен за изпадането на жена му в тази страшна кома.

А Гюровски се сеща за предупреждението на свой приятел, преди да тръгне: “Не отивай в Африка, ще оставиш костите си там…”

Най-сетне – болната простенва и почва да диша самостоятелно, отначало – неритмично и повърхностно, после вече съвсем нормално; запулсирват и сънните артерии!

Продължава и успешно довършва операцията. Със сетни сили сваля маската и шапката.

И се поглежда в огледалото.

Но нима това лице отсреща е неговото?! Слана е паднала върху черните само допреди час слепоочия и ги е посребрила!! А е едва на 38…

Господи, нима толкова неочаквано и бързо остаряват хирурзите?!

Множат се успехите на д-р Гюровски в Африка.

Но когато се връща в България, го посрещат с… уволнение. Причината: брат му Борис, акушер-гинекологът, вместо да се завърне от Етиопия, е заминал за САЩ. Сега ще трябва с двойно по-големи усилия да доказва на какво е способен. Успява да си издейства работа във Велико Търново. Въпреки неприязънта, успява: първо доцент, после – и професор в Плевенския Медицински Университет.

Разбира се, в хирургията е като във всичко друго в живота: има успехи, но има и несполуки.

С мъка споделя най-големия си провал: за да служи за поука на младите.

Една нощ не може да мигне. Пожар изгаря тялото му, люшка го непоносимо главоболие, сякаш скала притиска гръдния му кош, задушава се. Сутринта става с огромно усилие и отива на работа, но вместо да потърси колега-интернист, взема 2 таблетки аспирин, слага ръкавиците и влиза в залата. Трябва да извърши дуодено-панкреатична резекция, която обикновено трае 4-5 часа. Забелязва, че десницата му не държи скалпела твърдо и уверено, както обикновено, но не го предава на някой от асистентите си. Докато… не прерязва артерията, която снабдява тънкото и по-голямата част от дебелото черво… За миг цялото оперативно поле се изпълва с бликаща на фонтани кръв… Не, ръцете на професора не го слушат, треперят, тресат се – нещо, напълно непознато за него досега.

Пациентът почива на следващия ден… Вярно, и без оперативната намеса той е обречен (напреднал рак на панкреаса). Но животът му е съкратен от хирурга, в чиито ръце го е поверил!!…

Не стига душевното объркване, но и се оказва, че проф. Гюровски е имал двустранна бронхопневмония, към която по-късно се прибавят бъбречни проблеми; следва операция, нови усложнения.

“Споменът за този мой трагичен неуспех ще ме преследва и измъчва до края на дните ми… Споделям го, за да предпазя колегите си, да ги предупредя, да ги посъветвам: не се ли чувстват добре във физическо и психично отношение, да не се насилват, да щадят себе си, и болния; просто да не влизат в залата, докато не се стабилизират!”

Много, много тежко преживява смъртта на свои пациенти. особено, когато тя е настъпила неочаквано. Без преувеличение, после цяла седмица боледува, загубва и сън, и апетит, непрекъснато се пита: дали той е бил виновен с нещо? Но успехът в хирургията е заложен с неуспеха; както топлото – със студеното, слънцето – с облака, светлината – с мрака…

Така е за проф. Александър Гюровски вече цели 64 години.

Колко още – един Господ знае…

Но ще бъде до самия Край!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Георги ГИЗДОВ

Д-р Георги ГИЗДОВ вече е пенсионер. Той е несъмнено най-известният лекар, а вероятно – и гражданин в Берковица: когато се разхождаме из градчето, срещаме десетки хора, всеки от които, до един, го поздравява отдалеч, с подчертано уважение (със спиране и лек поклон). И има защо. За близо 40 години трудов стаж тук, д-р Гиздов е оперирал хиляди свои съграждани, немалко от които – с най-тежки диагнози. Сам определя себе си като “поливалентен хирург”, и с пълно основание – оперирал е заболявания на всички органи, “от главата до ноктите”: от простата, пикочен мехур, стомах и черва до бял дроб, сърце и мозък, от патели и ключици до трепанации и матки; “един малък “Пирогов”. Добавя през смях: само дето не може да коли животни; дори на едно пиле не е отрязъл главата…

Роден е в планинското градче през 1938 г. Фурната на родителите му им се намира в центъра, те правят най-дъхавия и пухкав хляб. 6-годишният Гошко посещава забавачницата, но учителката казва на майка му, че той е изключително умен и е по-добре още сега да го запишат в първи клас. За това обаче се иска разрешение от лекаря. Баба му Ивана го води при местния интернист д-р Михаил Петров. Изправя се невръстното момче пред мастития чичко с ухаещата на чистота ослепително бяла престилка и на въпроса му какъв иска да стане, като порасне – отговаря без колебание: “Като тебе!”.

И тази мечта става действителност на 1 декември 1961 г., когато – вече с чудодейната частичка “д-р” пред името младият берковчанин се връща в родния си град и постъпва на работа на хирургичното отделение на местната болница. Патологията е разнообразна – от гушавост (районът е ендемичен за йод-дефицитна струма на щитовидната жлеза и оперира поне 40 случая годишно) и обичайните гнойни и перфорирали апендицити (до 700 апендектомии) до илеуси и катастрофи (отстранил е десетки субдурални хематоми след катастрофи), комбинирани травми. Често ходи на квалификационни курсове в столицата – предимно в легендарния ИСУЛ (цели 22 пъти – каква школа!): ортопедия и травматология при проф. Бойчо Бойчев; хирургия при Генерала, проф. Коста Стоянов (“Пред очите ми извърши една след друга две стомашни резекции – всяка за по 45 минути; перфектни, без да вдига скалпела от разреза!”); при проф. Аршавир Дереджян (“Смятам се за негов ученик!”); неврохирургия във ВВМИ при бъдещите генерали и професори Ганчо Савов и Манол Ванев.

В София се запознава с една красива акушерка – русокоса, синеока, Василка от Трявна. Влюбват се. Неврохирурзите му подхвърлят: “Лика-прилика сте, я да ви оженим.” “А кой ще ми стане кум?”, отвръща им Гиздов. В един глас се предлагат и двамата. В деня на сватбата Савов е в чужбина и да кумува в Берковица идва Ванев.

Василка Гиздова му ражда дъщеричка – Даниела. 3 години по-късно д-р Гиздов е поканен от кмета на родната й Трявна да създаде там хирургично отделение. Предизвикателството е съблазнително: чувства се готов да работи самостоятелно. За 45 дни не само стяга старата фабрика “Аврам Стоянов” и оборудва там отделението с 30 легла и една операционна (първата за града!), но и го снабдява с инструментариум и консумативи. Първият му случай е момиченцето на директора на фабрика “Ангел Кънчев”: перфорирал апендицит. Асистира му акушер-гинекологът…

После назначават още 2 ординатори. Работата потръгва. Оперира и в Туберкулозния санаториум, заедно с прочутия д-р Иван Въгленов (прави десетки белодробни резекции). Справя се и с изгаряния – когато в мина “Кръстец” избухва газ-гризу и 7 миньори са тежко обгорени. Шие и сърце! На младоженец от с. Бъзово, наръган от… съперника си. Помагат му отново акушер-гинекологът и една сестра. Сърцето е почти спряло, то мъждука, притиснато от тампонадата. С шепи изгребва коагулумите в перикардната торбичка. И изведнъж швирва кръв от освободената прободна рана в предсърдието, цял фонтан! Гинекологът се свлича на земята, припаднал. Сестрата побелява “като името си” (казва се Снежа). Гиздов моментално вкарва показалец в отвърстието си, запушва струята, а на нея нарежда да му вдене конец, после – втори. Прави Х-образен шев и ги връзва. Сега пък сърцето “прави опит да спре”… Енергичен директен масаж – то трепва и тръгва, тръгва! Дренира перикардната и плевралната кухина. Чак тогава поглежда колабиралия гинеколог и го полива с вода…

По-късно се прочува с други случаи. Пак момче, наръгано 9 пъти с нож. Едната прободна рана, най-проникващата, оперира с частична резекция на белия дроб, останалите – просто обработва и зашива. Млад работник, чиято глава е попаднала под преса – водят го почти умрял, с импресионна фрактура на черепа, който е почти сплескан. Никой не вярва, че ще го спаси – но вади проникналите в мозъка секвестри, почиства го, намества париеталните и лицевите кости; и след месец човекът е изписан и си отива вкъщи. Вярно, говорът и мисълта му са забавени, но нали е жив, ходи, работи?! На всеки празник му носи по един заклан заек – за здраве…

Описва в сп. “Хирургия” случаите си, подготвя се за дисертация.

Пристига и покана от Габрово – славата и опитът на д-р Георги Гиздов вече са достатъчно големи, за да стане завеждащ хирургичното отделение на Окръжната болница. Вече се е родил и синът му – Боян. Обажда се и проф. Манол Ванев – трябва му добър неврохирург в “Пирогов”, ще дойде ли?

Доказал се е като хирург. Време е да мисли само за развитието на кариерата си. В “Пирогов” или в Габрово?

И точно тогава всичко рухва и го смазва.

Денят е петък, 17 февруари 1978. Най-черната дата в живота му.

Мястото – Трявна. Родното място на Василка. И лобното й.

В 6 часа тя идва в кабинета му: ще трябва да ходи с линейката в Габрово, да съпровожда родилка, затегнат случай. Целуват се нежно, с Любов. Откъде да знаят, че е било за Сбогом…

Хлопва вратата. А главата му – пулсира, ще се пръсне! Нещо стяга гърдите му, задушава го. Защо не се вслушва в този знак от Провидението, защо не я спира? Да беше се спънала, крака си да беше счупила – но да не беше отишла!

И след 10-тина минути – чува страхотен вой: сирените на линейките; раздират въздуха. И взривяват сърцето му – ще изхвръкне, блъска се чак в ризата. Милото, чувствало е – вече е осиротяло.

Идват колеги и сестри, изпълват кабинета. Не смеят да го погледнат в очите. Веднага разбира всичко, без думи.

И Небето се сгромолясва върху д-р Георги Гиздов!

Шофьорът на линейката е карал бясно, не е спрял пред спуснатите бариери, промушил се е отстрани. И друг път го правил, но сега – за последно. Засиленият маневриращ локомотив връхлетява точно върху Василка… Загиват всички; родилката и мъжът й – също.

(Ходих в Трявна, видях прелеза. Никакъв знак, че тук се е разиграла такава безумна трагедия, че е загинала майка-акушерка, тръгнала да помага на друга майчица…, бел. Т. Н.)

Защо понякога си толкова жесток, Господи – ако изобщо те има, защо! Та тя е Майката на Децата ми! И е израждала толкова много други деца, поемала е Живота в ръцете си, беше толкова добра, толкова грижовна; с какво е съгрешила, та ни я отне, Господи?!

И започва трагедията на д-р Гиздов. А оттук-нататък – как ще се справи и с тежката си работа, и с невръстните дечица, кой ще ги гледа?

Дъщеричката е на 12, тя започва да се грижи за 6-годишното братче, като да му е майка: пере, готви. Хирургът ходи до болницата, но едва се влачи, залита по улиците и се опира о стоборите, без да е пиян. Стяга се само, когато оперира, но всичко му е като на сън. И един ден го спира някакъв старец: “Докторе, гледам те как страдаш и си се затворил в себе си, и ме боли за тебе: така няма да завършиш добре, направо ще си загинеш. А не бива – ти трябва да живееш, млад си, имаш много път пред себе си. И най-важното – да си отгледаш дечицата. По света има толкова много трагедии, че и по-тежки от твоята. Я се стегни! Иди на екскурзия, ама по-дълга – да се разсееш. Иначе ще се пукнеш от мъката. И тогава децата ще останат съвсем сами…”

Един круиз по Средиземноморието, от Варна до Барселона – и се връща почти възстановен. В това време майка му е дошла от Берковица, да помага. Но скоро заявява, че не може да продължи да живее в чуждия град, където всяка къща й напомня за трагедията със злощастната снаха.

И д-р Гиздов се връща в родната Берковица. Оглавява и обновява нейното хирургично отделение (дотогавашният му началник д-р Христо Илиев е починал). Не се задомява повторно: решил е да не тревожи децата, сам ще си ги отгледа – те са всичко, всичко за него. А работата – тя ще си върви покрай тях.

Затърколват се месеци, години, десетилетия. Денят се слива с нощта. Все едно и също: точно в 7 е в болницата и първо отива при най-тежко болните; в 8 минава визитация. На една черна дъска в лекарската стая рисува и разяснява предстоящата интервенция на екипа; след нея – чертае извършеното, не скрива и грешките. Учи младите: да галят тъканите нежно, сякаш са цветя. Да не правят дълги разрези, но и да не робуват на малките – важното е отворът да ти отваря достатъчно поле за дейност. 1-2 шева в повече после не значат нищо пред удобството на пръстите, които не бива да пропускат нищо.

Понякога не се прибира вкъщи по 3 денонощия. По-добре да не спи, сам да се изтормози, но да не изтърве човека, отколкото да си почине, но да го изгуби. Защото знае – за хирурга, който не си е свършил добре работата, после сън няма – съвестта му ще го измъчва. И това правило важи за почти всички хирурзи.

Подканвам го да си спомни успешни случаи. Прави уговорка: “Ама да не излезе, че се хваля?” Контрирам: “А какво лошо или срамно има в това – да се разкаже за Победа над Смъртта? И има ли добър хирург без подобни радости и триумфи?”

През 1980 г. в Берковица се връща пациент с напреднал дебелочревен рак; изписан е от видна столична университетска болница като иноперабилен и напълно безнадежден, с лоша прогноза. Близките му викат своя местен хирург (после му признават: просто за собствено успокоение). Д-р Гизвод опипва грамадни буци твърди формации в корема. Предлага му операция. Предупреждава го: ще бъде много тежка. “А имам ли друг изход”, пита човекът. Лекарят е откровен, както винаги: “Никакъв друг.”

Пациентът е планинар; преди да се разболее е бил много як. Хирургът разчита на все още останалите у него съпротивителни сили, но като го отваря, започва да съжалява: туморът е неимоверно огромен, обхванал е, наистина като рак, не – като октопод, със смъртоносните си пипала флексура лиеналис на дебелото черво, целия далак, стомаха, бъбреците, опашката на панкреаса! Няколко минути стои като втрещен, защото не може да повярва на очите си, после си казва на ум само едно простичко окуражаване: “Хайде, Гошо, плюй си сега на ръцете – и почвай! Еле, Боже, помози!”, и пристъпва към действие. Никога досега не е виждал, нито е правил “блок-резекция”; единствено е чел за нея по списанията. Без да бърза, първо отделя тумора от бъбреците (тогава се успокоява, предусещайки успеха), частично резецира стомаха и опашката на панкреаса, подготвя за отстраняване и далака и след 7 и половина часа напрегната работа блок-резекцията е извършена!

Разбира се, това не е всичко, успехът мержделее някъде далеч, но още не е постигнат: предстои тежък следоперативен период. След няколко дни викат лекаря посред нощ: болният умира! Плевралната му кухина се е напълнила с гноен излив… Прави му торакоцентеза, източва ексудата, аспирира – и той започва да диша облекчено.

Повече от 26 години след операцията – този невероятен пациент е жив и здрав до днес!

Публикува случая в сп. “Хирургия”. Предавам му споделеното наблюдение на д-р Рашо Рашев от Стара Загора: загноелите оперативни рани след отстраняване на злокачествен тумор понякога водят до… пълното му излекуване. Може би левкоцитите или някакви отпадни токсини унищожават и раковите клетки? Кой може да посочи причините със сигурност? Или това е просто Съдбата?

Да, вярва, че съществува някаква Висша Сила. Дали е Бог?

Разказва ми за друг казус. Йорданка, млада невеста от с. Черкаски. Оперира почти цялото й семейство, все язваджии. Започва да й расте коремът, но мензисът й не спира. Виден столичен акушер-гинеколог отсича: “Бременност!”, даже й определя термина за раждането. Тя обаче отива при “нашия лекар”. Д-р Гиздов напипва “буца до буца” в коремната кухина и отхвърля професорската “бременност”: единствено скалпелът ще определи диагнозата и ще реши всичко! Когато отваря, всички са изумени: ехинококоза на далака! “Майчината” киста се е пукнала и е разсеяла десетки сколекси по целия перитонеум, по-голямата част от които са прораснали. Отпрепарирва ги един по един и ги слага в буркан от туршия; в края на операцията наброяват 64 ехинококови кисти. (Как ли е преживяла анафилактичния шок?) Състоянието на пациентката обаче се влошава и д-р Гиздов не посмява да извърши спленектомията. Това извършва по-късно д-р Христо Тасев в ИСУЛ. Следва и трета реоперация. Йорданка е жива и здрава и до днес, но остава бездетна.

Най-тежко му е, когато извършва ампутации. Те са необходими за болния от напреднала гангрена: по-добре сакат, но жив, отколкото мъртъв! Ала на доктора тази операция му е страшно тягостна и неприятна и не се радва, че спасява човека по този неизбежен, но брутален начин – чрез отрязване на крака му. Вярно, осакатява го, но не го убива – а го спасява! Обаче през целия ден – и преди, и след ампутацията, е жестоко потиснат и разстроен.

Оперира собствената си майчица два пъти по повод херния; после й откриват рак на матката и премахва утробата, от която се е родил… Тази хистеректомия (иначе никак сложна технически) му е най-тежката от всички досега. Майка му обаче живее дълги години след нея и умира от инсулт в преклонна възраст. Многократно оперира и тъщата си (майката на Василка): за струма, холелитиаза, полип на пикочния мехур; след всяка операция тя му казва все едно и също: “Ти пак ме спаси, Гошо!”.

И в Берковица, както в Трявна, д-р Гиздов оперира наистина всичко, вкл. детска хирургия (6-месечни пеленачета с инкарцерирали хернии, остри апендицити, илеуси; (“16 диагнози имитират острия хирургичен корем при децата”), ортопедия и травматология, урология, акушерска и гинекологична хирургия (извънматочна бременност, яйчникови кисти, хистеректомии.) Правил е и десетки Цезарови сечения, най-напрегнатото от които – на собствената си дъщеря! Още неродената внучка е с увита около врата пъпна връв, сърдечните й тонове заглъхват. Никога не се е чувствал толкова напрегнат със скалпел в ръка, от момента, когато разрязва утробата на дъщеря си. Чак когато бебчето изплаква в ръцете му, лавина сняг се спуска по гърба му, заедно с вадичките ледена пот. Добре дошла на Белия Свят, Габриела! (Скоро след това прави Цезарово сечение и на братовата си дъщеря.)

Мнението му за апендектомиите: “Много голяма хирургия – почти всички бели в корема са ставали от тях. Не почистиш ли добре перитонеума – после можеш да чакаш илеусите, не вържеш ли сигурно артерия апендекуларис – умирането е неизбежно.”

Работният му девиз е: “Не оставяй днешната работа за утре!”. Ако го повикат посред нощ за консултация, не пропуска да провери дали дежурната сестра е при болните или спи… Използва всяка свободна минута извън операциите или прегледите за четене на специализирани списания. Каквото ново научи, стига да може – го прилага и в Берковица.

Два пъти го избират за общински съветник, обявяват го за почетен гражданин. Предлагат му да издигнат кандидатурата му за народен представител. Отказва без колебание, защото се е убедил, че политиката е непочтено занятие.

“За миг не съм се прокълнал, че съм станал хирург! Тази професия ми е била заложена от Съдбата. Няма като нея в медицината – защото само тук веднага виждаш резултата. Но иска две задължителни условия: всеотдайност и обич към болния човек”.

Преди много години сам изработва и успешно прилага свое лекарство за затваряне на варикозни и декубитални язви. Нарича го “Кятгутова превръзка”: накисва ситно нарязани кятгутови конци в новокаин и физиологичен серум, почиства раната с риванол и я покрива с тях. Превръзката, тип “геврече” се сменя 2-3 пъти – и страшните “кратери” се затварят! По този начин е излекувал над 100 болни. Смята затварянето на рани за голямо и важно изкуство на хирурга.

Сега е пенсионер; но може ли хирургът да скръсти ръце? Срещу кооперацията с апартамента му е кабинетът, в който дава 2 часа прием; не отказва прегледи и посреднощ.

Сам, с помощта на брат си, построява вила в Берковския балкан; всеки камък и тухла са минали през ръцете му – там има зеленчукова градина (от ягоди до картофи), 60 плодни овошки (от ябълки, сливи и круши до праскови и бадеми). Обработва ги, бере ги – да има за децата, за внучетата. Ходи до там с “Москвич”-а; 34-годишен е (купува го, когато се ражда синът Боян). Още се търкаля, претоварен, по каменистите планински пътища.

В тази вила д-р Георги Гиздов намира спокойствие и отмора. Най-много се радва на тишината – цял потъва в нея. Там нищо не го стряска, а невидимите щурци го приспиват.

И току писък на сова го стряска в най-дълбокия му сън и се събужда с разтуптяно сърце: болен ли го вика за помощ или писва свирката на връхлитащ върху линейка локомотив?!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Генчо ПЕНЕВ

Всички лекари в Хасково го наричат с обич: “Чичето”.

Най-възрастният хирург на южния град е вече над 81-годишен, но още продължава да приема пациенти в малкия си частен кабинет. (Какво да прави вкъщи човек, през чиито ръце са преминали хиляди оперирани хасковлии?)

Оплаква се от болки в кръста – дископатията, неизбежният спътник на хирурга, последица от стоенето му дълги часове прав. Завършил е в Пловдив през далечната 1954 г., трети випуск на създадения през 1945 г. втори наш ВМИ. Още студент, е в кръжока на легендарния проф. Антон Франц Червенаков (винаги стегнат, елегантен, тихо говири, никога не повишава глас, никому не се кара или сърди), който живее там, в Клиниката си и често слиза посред нощ в операционната, да види какво вършат колегите му, да им помогне. (И никой дори не се е сещал да поиска заплащане за извънредния труд; Боже, в какви времена са живели тези хора?!).

Какво може да предложи глухата дълбока провинция на един лекар, още повече – хирург, освен работа: ден и нощ, през почивните дни, през празниците? Често го викат и в Кърджали, предимно за онкоболни – независимо колко операции е извършил, му плащат “трудоденя” 15 лв; като му удържат данъците, получава чисто 13,80 лв. Който му завижда, да дойде да го замести…

“Хирургът трябва да има нещо отвътре, в Душата. И да притежава смелост – но разумна, все пак. За съжаление, хирургията не е спорт; там имаш право на 3 опита, при нас, в залата – само на един. И той трябва да е сполучлив. Най-мразя операциите за дебелочревен рак (те са особено тежки) и особено – за рак на ректума; там, в малкия таз е толкова тясно, блика кръв, не виждаш нищо, работиш почти опипом, интуитивно, по 6-7 часа. Понякога, като цръкне и бликне нагоре, за миг усещам струйката студена пот да пълзи и после – да облива гърба ми; до края на операцията цял подгизвам.”

В социалистическите времена в Хасково идват на “обмяна на опит” колеги от тогавашната ГДР. Особено любопитен е един анестезиолог. Още първия ден пита какво предстои. Д-р Пенев му показва пациентката си: възрастна жена с карцином на кардията, обяснява му как ще извърши резекцията, после – съединяването на остатъка от хранопровода с йейюнума. “Нима в тази стаичка, като кабинка, ще извършвате тази сложна операция?”. “Това ни е операционната, нямаме друга, колега.” “Сам ли ще я оперирате?”. “Сам.”. “А монитор за следене на показателите имате ли?” “Не.”. “А механични съшиватели?” “Не.” “Че как ще стане тогава?”. “Ако разполагате с 6 часа, елате да видите, не ни е за първи път…”. “Но тя ще умре!! Вие сте луди!!!”. “Не сме луди, колега, бедни сме.”

Наистина, операцията продължава повече от 6 часа. На другия ден хирургът лично захранва пациентката си. На третия ден бабата обикаля около леглото. Германецът не вярва на очите си.

Тя живее цели 5 години след това! Чичето има и други подобни случаи; един селянин със същата диагноза кара цели 10 години, докато умира от… преяждане.

Какво е разбрал от своите 56 години практика?

Че хирургът трябва да притежава желязна психика и огромно самообладание. При най-тежки операции се чуди не как е оживял пациентът, а самият той!… Понякога, след 6-7-часовото нечовешко изпитание (и загубване на болния след няколко месеца мъчително съществуване) се пита: заслужавало ли си е мъките и за него, и за хирурга му? Нима на този свят не всичко е планирано от някаква невидима Свише Сила? Като отваря корем, винаги си спомня думите на Вегнер: “Имай страх от Бога и от корема…”. Защото – знаеш ли какво ще срещнеш там?…

Голямата хирургия е онкологичната. Операциите в нея трябва да са анатомично възможни и функционално допустими. На това са го учили професорите Борислав Кръстев, Станко Киров, Нено Георгиев и Злате Дудунков, при които е специализирал. С възхищение говори за неотдавна прехвърлилия 90-те Киров: “Всяко движение на ръката му има смисъл, върши нещо. Никога нищо излишно. Фини, отмерени, красиви движения, прехласваш се, като го гледаш.”

“Близък роднина и лекар се лекуват най-трудно. Избягвам да оперирам колега, освен ако не се налага. Нали лекар за лекаря е брат; трудно ми е. Навремето Бочо Кръстев ми каза как е оперирал дъщеря си с местна упойка. Най-обикновена апендектомия, дето всеки специализант може да извърши. По едно време тя започнала да пъшка и ръката му спряла да се движи, направо се парализирала, та извикали Станко Киров да го замести…”

Големите наши професори неведнъж му идват в Хасково, да оперират заедно. Веднъж обядват с Нено Георгиев вкъщи, а майката на Чичето се обажда: “Чувам ви как говорите за бучки по гърдите. Ами че и аз имам една, ей тук, на…”

Още на другия ден я приема в отделението си. Чичето не влиза нито за миг в залата, не иска дори да гледа разядената от рака гърда, от която е сукал първо мляко. Нено Георгиев извършва всичко брилянтно. Майката, тогава на 64, живее след това още цели 31 години…

Два пъти му умират хора на масата; “Това е най-жестокото нещо за всеки хирург!”. Първият път дишането на пациента спира веднага след интубирането; вероятно упойката е предозирана или е получил алергия от нея. Когато се убеждава, че Душата му е отлетяла, Чичето разрязва корема. “Но защо?”, изумява се и без това вцепененият от ужас анестезиолог. “За да споделим вината, колега…”.

Вторият път също не може да направи нищо. Спешен случай: една жена се качва да бере череши, подхлъзва се, та направо долу – нанизвайки се през вагината на подпряната на дървото мотика… Всичките й вътрешни органи са разкъсани, в корема е каша: как да я спасиш?

Благодарни ли са му хората? Да, макар и не всички. Богатите не обичат да се отплащат, гледат да минат “по-тънко”, а ако може – и безплатно. (Интересно, същото го е забелязал и Хипократ…).

Миналата година, по повод 80-тия му юбилей, го обявяват за Почетен гражданин на Хасково.

“Сега, като си спомня какви тежки операции, граничещи с безразсъдна смелост, съм извършвал, ме хваща страх… Но винаги преди да вляза в залата, без да съм религиозен, съм изричал високо, дори и в онези тоталитарни времена: “Хайде, Господ – напред, ние – след него…” Знам ли, сигурно ми е помагал…”

А колко е оперирал нощем, сигурно – хиляди пъти! “Много интересно е разсъмването в залата: първо става сиво-сиво, после през прозорците нахлуват червеникави отблясъци и изведнъж – Слънцето е пробило Мрака, всичко светва!! Дошъл е Денят!!”

Дай, Боже, повече Светли Дни на теб и хилядите наши Хирурзи, д-р Пенев, Чиче!!

Д-р Петър БЕКЯРОВ, 60-годишен, който случайно идва в лекарската стая на хасковската хирургия, дългогодишен военен хирург, днес работи в частната болница “Хигия”. Той е един от малцината хасковлии, завършили не в традиционния за тях Пловдив, а в София. Бил е кръжочник при знаменития проф. Георги Капитанов (“един прекрасен човек, който с шепи раздаваше знанията и уменията си”) и при проф. Янко Добрев (“чудесен, превъзходен хирург, но мълчеше, не ни обясняваше, когато оперираше”).

Нали е военен, налагало му се да се справя се е с многобройни наранени и катастрофирали войничета и офицери. Нагледал се е както на спасявания, така и на гибел на толкова млади хора. Цигулар. Учил се е и при проф. Станко Киров, когото определя именно като виртуоз (“Няма нужда да ходиш на концерт; като го наблюдаваш – това е цял Найджъл Кенеди, магьосникът на цигулката. Киров пък е българският маестро на скалпела.”).

Зав. отделението е д-р Живко АТАНАСОВ, толкова младолик, че в началото го вземам за стажант. Виждаме се за минути, колкото да изпием едно кафе. Бърза да влиза в операционната, заедно с дежурния д-р Георги ГЕЛОВ, където ги чака пациент с остър корем. Георги е син на дългогодишния легендарен началник на отделението д-р Никола ГЕЛОВ, всепризнатия основател на съвременната хирургия в Хасково. Той завежда отделението от 1970 до 1982, когато заминава да работи в Мароко, но през това време става к. м. н. и обучава 15-тина чудесни млади хирурзи, сред които бъдещият чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и приемника си д-р Любен Атанасов. Уви, легендата на хасковската хирургия д-р Никола Делов умира едва 63-годишен, и то – от следоперативни усложнения. (“Цял живот работеше със скалпел, от скалпел и умря…”, тъжно отронва синът му.) Д-р Георги Гелов се прочува тук с реимплантация на отрязана ръка. По време на негово нощно дежурство, идва нощен пазач, който си носи дланта в… джоба. Преди минути са му я отсекли крадци с брадва. Запазва самообладание, омотава китката със сезал, криво-ляво спира кръвотечението, намира ръката в храстите, напъхва я в джоба (цялата – в прах и осили) и – на бегом, към болницата… От полунощ до 6 сутринта д-р Георги Гелов, подпомогнат от ортопеда д-р Георги Боев и младия колега д-р Бончо Димов, обработват всичко с хепаризиран серум, измиват ръката, прикрепват я с плака към костите на предмишницата, шият съдове и нерви, възстановяват кръвоснабдяването и инервацията и още на другия ден човекът започва да движи пръсти… Днес е жив и здрав, мотае се по улиците…

Няма столични и провинциални – хирурзите са едни и същи: навсякъде, както във всяка друга професия, има и добри, и недотам можещи… Важното е непрекъснатият стремеж към съвършенство. У хирурзите той е просто вроден.

Автор: Д-р Тотко Найденов