Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.

Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.

Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.

Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.

Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…

Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.

И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.

Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.

И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.

Можете ли да предположите – ей така, на пръв поглед – колко от вашите познати се обличат като пазаруват от магазини за дрехи втора употреба. Да не ви изненадвам с твърде смело предположение, но процентът по мои наблюдения клони към 90, че и нагоре. И в случая говорим не за познатите ми пенсионери и отчаяни социално слаби, а за хора със сравнително прилични доходи. Доколкото може да се говори за прилични доходи в тези времена на криза, настъпила не само в национален, но и в личен план.

Та този тип „бутици” в последните една-две – години забелязвам, че набират такава скорост, чак се плаша за това какво го чака родното производство от една страна, както и какво бъдеще има евтиния внос на нова фешън стока от Китай и Турция – от втора страна. Защото мине се не мине и по някоя търговска улица – независимо дали голяма или по-скоро с квартално значение – се пръква ново магазинче. За любителите на изразяването чрез парадокс – то е от така наречените нови магазинчета със стара стока.

Това обаче явно се търси. Със сигурност тази търговия спокойно се е настанила и продължава да заема трайно място в живота ни като пазарна ниша с ярко присъствие. Дори вече има създадена собствена култура на пазаруване и употреба.

Оказва се, че и в този особен вид шопинг се крият тайни и тънкости, придаващи специфичен вкус на практикуването му. Един от тези секрети е да имаш приятелка продавачка. Не толкова собственичка, колкото – именно продавачка. Тя можела да ти отделя по-запазените и ефектни одежди и да ти ги пази, та да ги оцениш по достойнство преди всички. Какво да се прави, оказва се, че и тук връзките са важни.

Друго – може да се каже – неписано изискване за успешно пазаруване от подобен тип магазини било да имаш време за обикаляне, търпение за отсяване на килограми и килограми дрехи през ръцете си, както и естествено и то съвсем не на последно място – да притежаваш набито око. Око, което да може да сравни наличния етикет с реалното качество на плата и ушиването, така че инвестицията в крайна сметка да си заслужи отделеното време и търпение (за които говорихме по-горе). Като легенди из семейството на любителите на този спорт се разказват историите за открити „чистак нови” маркови дрехи на водещи дизайнери, кой знае защо изхвърлени в крайна сметка в магазин за втора употреба в България. Но, пак ровене в кашоните или по рафтовете и закачалките му било майката. Като споменах закачалки – това именно било отличителния белег за по-качествените дрехи. Те не са нахвърляни в кашони, а внимателно изгладени, парфюмирани и окачени, понякога дори облечени на манекени и поставени на витрината или пред магазина, така че да блазнят погледа. Което не пречело да се натъкнеш и на бисер в кашон. И което впрочем било висшия пилотаж в изкуството на пазарене на дрехи втора ръка.

Какво става, когато вече си се добрал до прилична, а защо не и хубава и прилягаща ти дреха? На този етап имало и правило при носене. Казвам правило, защото то било едно. Първо, последно и основно – дрехата от магазин втора употреба рядко, да не кажа – никога не бива да се съчетава с втора такава. Тя се носи индивидуално, като акцент и определено – сама за себе си, а когато се комбинира с други – то е задължително с нови дрехи. Иначе човек рискувал (ама какво рискувал – сякаш не сме го виждали!) да заприлича на пародия на Майкъл Джексън от клиповете му от 80-те. Не че като носиш дори и една от тези дрехи, особено ако заложиш на натрапващ се ретро стил, няма риск, но все пак той остава в рамките на приемливото.

Според мен, при всички случаи собственият стил и вкус са решаващи, за да се решите да търсите и да можете да си позволите спокойно да облечете дреха от магазин за втора употреба. Безспорно има хора, които притежават нещо като талант за това. Ако нямате такъв или дори ако не сте сигурни, че имате, приемете безплатен съвет – изобщо не посягайте! По-добре носете миналогодишните, че и по-миналогодишните, но свои и добре изпитани комбинации, вместо да се блазните от неясната тръпка да се облечете модно от горе до долу… за 15 лева.

Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.

Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….

Имам един познат, дето умира да му се случи секс с две жени. И как да му се разсърдиш на човека, как да не го разбереш, та чак да му влезеш в положение, като това е най-силната еротична фантазия на поне 90% от мъжкото съсловие в сексуално активна възраст. Провокирана кой знае откога, но въплътена първоначално в еротичните снимки, прераснали в еротични списания, впоследствие – продължавана да бъде поддържана от леките еротични филми, а напоследък – от „филмите за възрастни” (или другояче казано – откровеното порно), фантазията за тройка с две жени не ще и не ще да излезе от главите на мъжете – и нашите, и чуждите.

Повярвайте ми, няма мъж, който да не иска да бъде въвлечен в подобно приключение. Така че да не се учудваме, мили дами, ако в понапредналата ни връзка някой ден се изтърси и въпросът: „Мммм, аааа, такова… Случайно нямаш ли някоя приятелка, която би се навила…” или нещо подобно. Но той не е виновен. Какво да направи човека, като фантазията го влече. Не само това, тя даже направо го е обсебила в по-тежките случаи на свръхфантазиране.

Интересното е обаче какво се случва, когато тази фантазия вземе, че започне да клони към изпълняване. Или другояче казано – когато (виж ти!) някоя приятелка наистина се е навила и дали поради продължителна сексуална суша, или поради това, че просто е жена, която обича да експериментира довечера ще дойде.

За да добия представа за това как изглежда фантазията „на живо” или как стоят нещата „след” партито, позволих си да поразпитам неколцина (за по-голяма точност, нека си призная, че бяха четирима) мои познати и приятели мъже, на които им се е случвало и за които сметнах, че ще са достатъчно откровени да споделят истинското си преживяване, без излишна украса или фалш.

Какво се оказа. За мое изумление само един от тях си призна, че това е бил „най-добрият секс в живота му”. Изобщо.

Тоест на тази база абсолютно непредставително проучване имаме налице една четвърт доволни мъже. Подробностите – при него сексът се е получил със собствената приятелка плюс нейна (не толкова близка) приятелка. Явно присъствието на партньорката, в комбинация с не толкова добра позната, че да ти е неудобно, но и не съвсем непозната втора, е един от ключовете за добро преживяване.

Останалите довериха, че очакванията им значително са се разминали с действителността. В сферата на фантазията е било предвкусването на експлозивно приключение, а на практика сексът се е оказал по-скоро притеснителен, а в единия от случаите (само дето не се разсмях с глас) се е получило нещо като съревнование между девойките за доминиране върху… ами сетете се де, точно така – върху интимните му части. Чак на човека му станало неудобно на коя да отстъпи повече.

За да е пълна статистиката ще си позволя да допълня, че от останалите двама – единият не си спомняше много – много, защото случката се състояла след по-скоро бурен купон, а последният беше най-лаконичен и сподели, че просто не било точно това, което си е представял до този момент.

В заключение бих обобщила, че и тази фантазия, както и доста други сексуални такива понякога наистина е по-добре да си остане в главата и да не се случва в действителност, защото рискът да ти умре фантазията е доста голям (3/4-и риск). Другото, което установих за важно в мини-проучването си, се оказа фактът, че тук добрата предварителна подготовка е доста удачен вариант. Имам предвид, както техническата подготовка – предпазни средства (за всяка от дамите е редно да се предвиди отделно такова например), както и правилно подбраната интимна обстановка прави преживяването по-добро, отколкото ако се разчита на случайността да направи своето.

И последното нещо, което научих – ако го правите заедно със собствената приятелка – бъдете готови за две по-скоро непредвидени последствия. Едното е внезапно нападналата я ревност. Няма жена, която да не се сравнява с другите, а когато и двете са без дрехи и определено твърде близо една до друга, сравняването и взаимното оглеждане в мъжките очи са неизбежни. И второто по-скоро неочаквано за вас нещо е, че след случката може собствената приятелка да реши, че й харесва повече с другата жена, отколкото с вас, като тогава вие рискувате да останете на заден план поне за известно време, докато тя вземе, че най-накрая се разбере със себе си

Тройката с двама мъже, оказа се, определено е доста по-голямо табу в секса, отколкото съвместното изпълнение на две жени с един представител на силния пол. Доказателство за това е фактът, че едва успях да открия смела авантюристка, която да си признае, че се е включила в подобно приключение за сетивата. Точно така – „да си признае”. Защото по леко смутените погледи и тихи подхъмквания се убедих, че далеч повече са „срамежливките”, които са го направили, но никога, никога, просто никога не биха споделили това пред четвърто лице. Доста наивно, впрочем, като се има предвид, че по стар български обичай, една тайна, споделена от повече от двама, трудно може да си остане такава…

Така или иначе, по този начин бързо излезе наяве извод първи – жените, участвали в тройка с двама мъже не обичат да споделят за това. Повече от прозрачни са страховете им да не ги сметнат за леки жени, едва ли не проститутки или още по-откровено казано – направо к*рви.

Друг е въпросът като какви са се определяли те в момента на секса.

На базата на разказаното „от първа ръка” ексклузивно се наложи и извод втори и той е: преживяването е повече от добро. Въпреки лекия срам, пламъчето в очите при споделяне на спомена говореше само за себе си.

ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА:

В този случай от изключителна важност е отношението на партньорите (двамата мъже) към партньорката (единствената жена). Това е наложително, защото границата, след която се преминава добрия вкус е тънка и дори и при леко прекрачване, сексът може да се превърне в драма.

ТАКА ЧЕ СЛЕДВА:

Съвет номер едно. Мъже, не забравяйте да се съобразявате на първо място с желанията на вашата обща дама. При положение, че е склонила да бъде с двама едновременно, тя е направила нелек избор, базиран на доста голямо доверие. Не прекалявайте. Хард изпълненията, които сте гледали в порнофилмите невинаги са приложими в действителността. Още повече, че в специализираните филми за възрастни се оставя едно до голяма степен погрешно впечатление, че всичко, ама абсолютно всичко, което ви хрумне ще бъде прието безропотно и дори ще кара партньорката ви да се усмихва щастливо. Ако не сте уточнили предварително докъде ще стигнете, експериментирайте предпазливо. Нелош вариант е и да оставите инициативата у жената. Уверявам ви, че щом ситуацията се е развила до този етап, тя определено много добре знае какво й се иска.

ТЕХНИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА:

С оглед на това, че интимната среща от подобен характер се характеризира с повишена дискретност, уверете се, че никой няма да ви обезпокои. Това е в значителна необходимост за спокойствието на дамата, а на нея й е нужно въпросното спокойствие, за да се отпусне и впоследствие – евентуално да се развихри. По отношение на предпазните средства, всеки се оправя индивидуално (няма да изпадам в подробности, разбирате как е). И накрая – но не и по значение – отново ще си позволя да наблегна – внимание, внимание и отново внимание към дамата. Включително да не се забравя и задължителното финално гушкане. Това ще я накара да се почувства специална, а не евтина, което пък за вас означава, че има вероятност да ви се отвори парашутът и за повторение на един следващ етап.

В крайна сметка това табу се оказа едно от най-забулените в тайнственост табута, но само на теория. На практика, кристален за мен остана изводът, че този вид секс оставя доволни определено повече от двама.

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим…

За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…

Криза е. И всички сме бедни. Поне на теория нещата изглеждат така. Всеки втори наоколо се оплаква, че парите не му стигат, а почти всеки първи споделя, че търси по-изгодните предложения, независимо дали става въпрос за храна, излизане на заведение, почивка, дрехи и прочие. Сайтовете за групово пазаруване пращят по шевовете, магазините за неща втора употреба се роят, а брошурите и дипляните със седмични и месечни промоции се изчитат много внимателно, преди да се запътят с пикиращ полет към кошчето за отпадъци.

Поне на теория нещата изглеждат така. И защо продължавам упорито да твърдя „на теория”, та „на теория”?…

Защото вчера бях задочен свидетел на случка, която излиза извън рамките на теоретичното.

ПРЕЛЮДИЯТА

Квартално магазинче. С повече от две полички, добре заредени с хранителни и дребни промишлени стоки. Знаете ги, едно от тези магазинчета, които бяха и продължават да бъдат хит в последните 20+ години най-нова българска икономическа история. Работило, каквото работило и поради някаква причина (лична или пък поради държавната политика по отношение на малките квартални магазинчета) пристъпило към закриване. По думите на собственика, една от причините е намаляващия, а в някои дни и почти липсващ оборот на парични средства. А всички сме наясно – оборотът е това, от което магазинчетата преживяват. От него те отделят за наем или съответно кредит, ток, консумативи, зареждане на стока, заплати и осигуровки. Все неща, без които животът на малкото квартално магазинче би бил невъзможен.

ЗАВРЪЗКАТА

В последния ден на своето съществуване – дали пак поради прагматични икономически причини (стоката ще се развали) или поради доброто сърце на собственика, внезапно обзет от предколедна топлота и любов към ближния, цените на изложените хранителни стоки са намалени на 50%. Значи – намаление наполовина и то реално, защото в този тип търговия – основно покупко – продажба на хляб, олио и вафли, няма кой знае какви надценки.

КУЛМИНАЦИЯТА

Какво се случва само секунди, след като на витрината отвън е лепнат надписа – „Всичко на половин цена!” Непонятно как, според лично моята оценка „по метода на безжичния телефон” – магазинът се напълва със същите тези хора, които всекидневно са преминавали оттам и са се оплаквали горко от беднотията и недоимъка въобще, както и от трагичните за тях лично последствия от беднотията и недоимъка и рисували месеци наред пред продавачите все едни такива апокалиптични живи картини. За отрицателно време се извива опашка. Настава всеобщ смут с нарастваща опция за кавга „кой след кого е” и дали някой някого не е прередил в суматохата. В крайна сметка, стоката се изкупува за един ден. Включително и препаратите за почистване на канализация. Включително и чипса, скъпите шоколадови бонбони, четките за зъби и кремовете за лице.

ЕПИЛОГЪТ

Магазинът е буквално ометен. И не това е изводът в края на историята. Изводът е концентриран в репликата на продаващия, който с изумление отбелязва: „И същите тези хора – млади, стари, пенсионери и всякакви, които всекидневно идваха и едва ли не брояха стотинките, всички тези хора дойдоха с банкнотите от по 20 и 50 лева, които изобщо не зная откъде извадиха…”

Криза е. И всички сме бедни. Но май сме бедни именно защото изплашени от „кризата” крием и не смеем да похарчим левчетата, които ревниво кътаме за тези ужасно плашещи ни черни дни, дето идвали заедно с началото зимата. Която пък също така и така не идва с толкова страшна сила.

Крием ги тези левчета, кътаме ги, лишаваме се от неща, които биха ни доставили удоволствие сега и на момента, а после, подмамени от една неочаквана промоция – ги даваме за не толкова желаните, но изгодни четка за зъби и чипс на половин цена…

Сексуалното въздържание, за разлика от сексуалната охота е тема, доста смущаваща хората. Прави ми впечатление, че всички, които смело говорят за интимни неща от личния си живот – например какво са вечеряли миналата вечер и дали това е повлияло на качеството на нощния им сън, както и какви ли не още подробности от близък характер, ревниво замълчават, щом дойде ред да коментираме личния им секс. Особено забележително е мълчанието тогава, когато не иде реч за хвалба. Или тогава, когато трябва да бъде направено признание за сексуалното им въздържание.

Нямам представа защо тази тема – стотици години след епохата на Средновековието упорито продължава да се счита за тема табу, още повече, че отдавна вече се знае, че решаването на проблемите започва с признаването им. Темата е табу и в двата възможни случая – и когато въздържането е нежелано, и тогава, когато е желано. Въпреки че вторият случай все повече е изключение, поне когато имаме насреща си здравомислещ човек. Казвам здравомислещ, защото непоколебимото ми мнение е, че интимната радост следва да бъде консумирана докато Бог ни е дал физическа възможност за това.

По откъслечните наблюдения, които успях все пак да събера, за видовете и причините за сексуалното въздържание могат да се изградят следните груби обобщения.

Първо: Имаме случаи, в които липсата на секс е някакъв период в живота, обикновено между две връзки. Това споделят повече жените, които имат следния морал: могат да започнат ново интимно преживяване едва след като са преживели старото и са сигурни, че не биха се върнали към него. Те с месеци наред продължават да приемат секса с нов партньор като някакъв вид изневяра спрямо стария, независимо че са прекратили всякаква интимност с него. Проблемът е сериозен, защото при тях явно става въпрос за неуспешно прекъснати връзки. Тоест – ако се чувствате така, то със сигурност не сте се освободили от мислите и чувствата към досегашния партньор и следва да направите преоценка на раздялата си с него.

Втори вариант: Хора, на които просто не им върви в секса, нямат постоянен партньор (съпруг или приятел), а връзките за една нощ изобщо не са по вкуса им. Тяхното страдание също не е за подценяване. Лошото в този случай е, че когато колелото се търкулне по наклонената плоскост и месеците без секс започнат да стават двуцифрено число (честно, има и такива истории), вероятността перфектният секс – партньор да цъфне на вратата (в офиса, във фитнеса, или където там ходите да сублимирате неизразходваната сексуална енергия), намалява с всяка следваща дата в календара. Освен това, сериозна пречка за подобряване на ситуацията е, че независимо дали сте мъж или жена, липсата на сексуална активност просто е изписана на лицето ви, а сексуалната жажда съвсем не е мощен афродизиак за отсрещната страна. Или с две думи – никой не се нахвърля на отчаяните сексуални самотници.

Трети случай: Двойки, които са разделени (само в пространството) с постоянния партньор и „го правят” рядко. Толкова рядко, че чак в един момент нещата се случват „от дъжд на вятър”. Да, обаче когато един секс не е редовен, хич не го бройте за такъв. Интимности, на които се отдавате на няколко месеца веднъж са си сексуално въздържание, дори и да сте притежател на най-ленивия сексуален темперамент.

И стигаме до четвъртия (според мен направо патологичен) случай: Не правите секс, не защото не ви се отдава възможност, а защото не искате. Не е за вярване, но и такива хора има. Това решение обикновено се възприема от приятелския кръг като доста странно нещо. Вероятно поради факта, че вземането му би трябвало да е продиктувано от доста важна причина. Осмисленото сексуално въздържание има склонност да бъде приемано от околните единствено в късната зряла възраст или поради болест. Религиозните разбирания, които са в противоречие с правенето на секс също имат шанс да бъдат приети като мотив.

При всички случаи обаче сексуалният пост е проблем за хората, които са подложени на него. Независимо дали си го признават открито, или споделят за него завоалирано, липсата на секс е тревожно състояние, което най-малкото може да причини общо невротизиране и явна киселост на характера. А от друга страна – позитивното отношение към живота си е абсолютно основателна причина сексът да си бъде практикуван редовно.

Чудомир (псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски) се ражда на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Той се дипломира в Държавното художествено-индустриално училище в София през 1913. След войните, той работи като гимназиален учител в Казанлък за периода 1920-1933, след това специализира рисуване в Париж (1929-1930). До самата си смърт (26.12.1967) е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък.

Първите му публикации в печата (на 17 години – 1907) са карикатури и римувани злободневки. Следват много фейлетони, разкази, епиграми. Кратките му хумористични разкази на Чудомир печелят огромна популярност. Книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др.

Смехът на Чудомир е злободневен, за сметка на това пълен с много обич и разбиране за нашите кривини.

Представяме ви 4 класически фейлетона на Чудомир, записани някога през 60те години на 20 век. Дано ви спечели и усмихне магията на словото му…

Габровският хумор е основан на приписваните на габровци скъперничество и спестовност, при това с много хумор и самоирония. Хиляди истории могат да бъдат разказани за този планински град и неговите граждани, зевзек до зевзек.  Там се намира и единственият в България Дом на хумора и сатирата, който организира Карнавала на хумора и Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата.

И нека да се върнем над 40 години назад, с гласовете на Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Коста Карагеоргиев и Светослав Пеев.

Бай Ганю няма как да не ви усмихне, по всяко време и във всяка обстановка, един българин обикаля по света, облечен с потури и скрити авоари в розово масло.  Дали сърба супичка или пътува по Европа, той навсякъде  е готов да пребори и най-големия си опонент с дървената си философия , която сякаш не се е променила  вече почти стотина години, даже е и узряла и достигнала нови висини, поне така им казват.

Представяме ви една безсмъртна постановка – 60те години на 20 век, с гласовете на Асен Миланов и Константин Димчев.

С тази публикация ще ви върна доста години назад, когато много от нас пееха тези песнички за Нова Година. Приятни и весели, нека с тях посрещнем отново новата 2013 година!

Няма дете от моето поколение /родени през 70те/, което да не помни чудните приключения на Лукчо, героят на Джани Родари. Приказката започва ето така:

„Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора. Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи. Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.

— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.

Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.

— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?

— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.

Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света. Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина. Изведнъж засвири тръба …“

Повече можете да разберете от едноименната плоча, запис от 70те години на 20 век!

Екземата е заболяване на кожата, което се характеризира с възпаления и повтарящи се обриви и сърбежи. При по-тежки случаи се развиват мехури, кожата се напуква и става на люспи, като в пукнатините се получава и кървене. Терминът „екзема“ обикновено се използва от специалисти дерматолози за редица кожни заболявания, които имат сходни характеристики. Според статистиката на доктор Иванова, дерматолог в Стара Загора най-често срещаните видове са атопична екзема, контактен дерматит, ксеротична екзема и себореен дерматит.
Факти за тези кожни проблеми
За атопичната екзема се смята, че има връзка с алергичните заболявания, които обикновено са наследствени.
Контактният дерматит може да се получи от алергична реакция или от други дразнители, като натриев лаурил сулфат.
Ксеротичната екзема най-вече се получава в резултат от прекомерно изсушаване на кожата, докато себорейният дерматит обикновено се получава в областта на лицето и скалпа.
По-рядко срещани според д-р Иванова дерматолог в Стара Загора са дискоидна, венозна и автоекзема, както и невродермит и херпетифомния дерматит.
Симптоми на екземата
Тя винаги е придружена от силен сърбеж и кожни обриви, които по-късно стават като сухи и люспести зони. При бебетата, екземите могат да причинят мехури, които понякога се спукват и от тях изтича слуз. Сърбежът причинен от този проблем кара бебетата постоянно да се чешат и това може да доведе до получаването на твърда кора. Някой от симптомите могат да отшумят за няколко часа, докато други продължават с дни, като в такъв случай задължително трябва да се потърси помощта на опитен дерматолог. Въпреки, че екземата може да засегне почти всяка една част от тялото, то има такива, които по-често биват поразявани – лактите, лицето, шията, главата и краката при възрастните, а главата, шията и лицето са най-податливи при децата.
Причини за появата на екземи
Точните причини все още не за известни на медицината, но повечето дерматолози считат, че това е един хиперактивен отговор на имунната система. Тази хиперфункция може да бъде причинена от най-различни фактори, като например наследствеността. Някой хора са силно предразположени към чувствителност от определени вещества, което кара имунната система да се задейства. Астмата, сенната хрема и атопичният дерматит могат да се причинят от едни и същи алергени като цветен прашец, прах, акари и други. Всеки един дерматолог в Стара Загора, а и в цяла България би ви казал, че екземите също могат да бъдат предизвикани и от проблеми с храносмилателната система или от инфекция.
Лечение на екзема
Конвенционалните възможности за лечение основно се концентрира върху облекчаване на симптомите, тъй като лечение засега все още няма. В тази връзка, локалните кортикостероиди са най-често използваните средства от почти всеки дерматолог в Стара Загора и страната. При това състояние обаче, не трябва да се прекалява с тези кремове и редовно да се посещава дерматологичен кабинет, за да следи резултата, тъй като има опасност от изтъняване на кожата и ако кортикостероидите се абсорбират от тялото, те могат да потиснат действието на хипоталамуса, хипофизата и надбъбречната жлеза. Затова, съветът на повечето кожни специалисти е да не се прекалява с тези средства и да не се провежда самолечение с тях. Съществуват и перорални кортикостероиди, които се изписват при проблеми с екземи около очите, тъй като локалните форми не са особено подходящи в този случай, защото се получава неоправдан риск с използването им в такива нежни зони от кожата.
Съществуват и различни имуномодулатори , които могат да помогнат при потискане на имунния отговор, като целта е облекчаване на симптомите. Те не са препоръчвани от почти никой дерматолог в Стара Загора и страната, тъй като продължителната им употреба повишава риска от получаване на рак на кожата и на лимфните възли. Въпреки, че тези странични ефекти все още не са получили конкретни научни доказателства, то според кожните специалисти, през засегнатите райони на кожата могат да навлязат различни бактерии, които няма да бъдат атакувани от имунната система.
Инфектирането на кожата може да се спре и с подходящите антибиотици или антихистаминови лекарства, като те помагат и за облекчение на сърбежа, причинен от екземите.
Диетите и храненето могат да изиграят важна роля в управлението на това състояние. Мнозина дерматолози вярват, че атопичния дерматит може да се предизвика от определени храни, като млечни и соеви продукти, яйца, ядки, жито, царевица и кофеин. От другата страна пък са морската вода, куркумата, пастата от нийм, сокът от мента, кокосовото масло и маслото от иглика, които се счита, че имат лечебно въздействие. На първо място посетете специалист дерматолог в Стара Загора, който да установи точното ви състояние, а всичко останало трябва да се прави само по негова препоръка и след редовен контрол на моментното състояние.

Научете повече от  http://dermatolog-ivanova.com/лечение/78/екзема

Много е трудно да опишете себе си, при това пред хора. Как описва това Йеспер Юл в книгата си:
„Как ние като човешки същества можем да се самоопределим по отношение на другите – деца и възрастни – по начини, които не вредят на никого и така, че да съхраним най-доброто възможно качество на връзката. Любовта, която изпитваме към нашите деца и към възрастните, които чувстваме близки, се изживява по различен начин от нас и от тях, в зависимост от това как съумяваме да превърнем чувствата си в действия. В много отношения чувството да бъдеш обичан, което изпитват децата и възрастните, е доста индивидуално изживяване. Общото е, че ние не се чувстаме обичани ако личните ни граници са нарушени. Ако нарушаването на границите се случва често и в сериозна степен, ние губим чувството си за самоуважение, а заедно с него – и способността си да действаме конструктивно.  В такива ситуации не можем нито да се погрижим за себе си, нито да подобрим взаимоотношенията си с нарушителя. Това се отнася както за децата, така и за възрастните.“
Искате ли да научите повече за себе си? Това може и да стане с тази интересна нова книга, която можете да спечелите от играта на Жанет 45 и Фрамар.

Как да спечелим:
Опишете себе си, какъв човек сте. Бъдете провокативен и оригинален! Това винаги печели симпатии!
Награден фонд:
Петте най-оригинално написани истории ще получат книгата на Йеспер Юл – „Това съм Аз. А ти кой си?“ – едно пътуване навътре в себе си, за да откриете околния свят.
Условия:
Печелят най-интересните и оригинални 5 коментара, по избор на екипа на Фрамар. Броят харесвания във Фейсбук и в блога е решаващ, но не и окончателен фактор за избора им. Ако решавате да ги споделите в блога, задължително сложете истински електронен адрес, по който да ви намерим. Дублирани участия или повече от 1 постинг на участник не водят до повишени шансове за успех! Копирани постове от вече съществуващи теми и страници в интернет НЕ УЧАСТВАТ в надпреварата и няма да бъдат номинирани. Бъдете оригинални!
Срок на играта – 15 февруари, 2013, 10 часа

Подаръците на победителите пътуват с куриерска компания Европът – официалният куриер на Фрамар.

„Само при вас ще идвам да пуша, че с този закон се измъчих!” дърпа от цигарата моята въображаема опонентка и примижва от кеф. Пък аз се мръщя и гледам деликатно да отворя прозореца, че хем да не я простудя, хем аз да не умра от цигарения дим, който ме побърква! Хубаво е да има човек с кой да спори, дори когато това е жена в къса пола, която премята крак върху крак и изглежда толкова секси в облака дим, който е създала само с едно или две дръпвания в и без това тясното помещение в моята фантазия.

С целия си авторитет мога да заявя – законът за забрана на тютюнопушенето на обществени места е едно от малкото хубави неща, които са се случили в малката ни държавичка. Няколко аргумента:

- широко известен факт е, че цигарите стават масов здравен проблем  когато навлизат фабрично свитите цигари, които лесно можещ да си купиш навсякъде и веднага да запалиш. Лесно и просто, но вместо да свиеш 4-5 цигари дневно, обичайно пушиш по 20 предварително свити и готови цигари.

- широко акламираното удобство, че пушачите са добре дошли навсякъде…в ресторанти, в парка, на гости у някого, на преглед при някой лекар – пълна толерантност, ето ти, от 20 стават 40 цигари.

- задръстил си се с три пакета цигари на ден, дрехите ти вонят на мръсно и непрано, зъбите ти са жълти, едва ти стигат парите от заплатата, но горд стоиш в своя облак и все още хората толерантно те приемат и покорно те оставят да тровиш тях, децата, всичко наоколо…

Повтарям себе си, този прословут закон е едно от малкото добри неща, които са се случвали в България, които показват държавническа воля и някакъв умисъл и наличие на елементарна здравна политика. Горещо го приветствах, въпреки, че той се превърна в широко дискутирана публично тема, както и в нещо, за чието нарушение постоянно си говорим вече градски легенди.

Плюсовете:

-         тютюнопушенето е вече официално недопустимо и се предполага, че това ще намали и броя цигари дневно – една логична пречка пред chain smoking-а – «пушенето цигара от цигара»

-         80-90% от хроничните заболявания на дихателната система; 80-85% от белодробния рак; 30% от всички злокачествени заболявания,  25-43% от исхемичната болест на сърцето и още куп проблеми от здравословен, естетичен, социален характер се дължат на тютюнопушенето. Защо да не сме малко по-здрави и да живеем по-добре?

-         по-малко съм изложен на тютюнев дим и не съм съпричастен на опитите на пушачите да изпушат повече цигари от възможното

Но защо ли има толкова хора против тези три прекрасни производни на закона?

Първи нададоха вой пушачите, които сметнаха, че се нарушават правата им, че не могат спокойно да седнат в кафене или ресторант и да запалят поредната цигара. Заговори се за нарушение на човешки права, за потенциални колосални загуби и за още куп беди върху човешкия род. След това в строен хор поеха собствениците на заведения и ресторанти, които обвиниха закона, че е нулирал оборота им, при това в най-оборотните месеци. Не можело банкет или веселба, без да запалиш на масата, да гасиш и да ти сменят пепелника през 10 минути. Самоотвержени собственици поемат глоби вместо клиентите, контролни органи се сблъскват с ожесточена съпротива и солидарност от всички клиенти, които крият виновните. Не знам дали тези собственици някога са се притеснявали за липсата на хигиена по кухните им, за жълтите от мръсотия бели манти на служителите, че  сервитьорката си бърка в носа, докато ви чака да си изберете нещо от лепкавото от мазни пръсти меню.  Добре бе, хора, как непушачите да изпълнят заведенията, след като част от тях просто не стават и са под всякакво ниво. Кой мазохист ще си го причини, тютюнев дим няма, но лошото обслужване, ниската хигиена, високите надценки си стоят.

Съвсем неочаквано за България, в почти  тайна задруга се обединиха пушачите и собствениците на заведения. Ако  слуша човек новините, те са на път да съборят властта.  Недоволните могат да станат причина за вот на недоверие към правителството. Шушука се за тайни съзаклятия, за неофициално протестно пушене по всички възможни заведения, за политическа подкрепа от широк политически спектър. И за нов референдум лятото, с тема „Цигари или не!”.

И тя подкрепя мислите ми, палейки поредната си цигари и отпивайки от кафето „Навсякъде в Банско се пушело, представи си, а там преди година никой по комплексите не пушеше, при това без закон.” Отворих тайно прозореца, студено е, но наистина се задръствам от цигарите, аз хроничният непушач. Да ме извинят дамите, но джентълменът в мен се задуши.

Един смислен закон, рядко попадение, което обаче разцепи нацията. Много хора, дори и пушачи, го одобриха, като намериха за съвсем удачно да пушат пред вратата на заведението или отвън, в отворена част. Другите пък яростно се възпротивиха, напук на разпоредби, гасейки в чаши с вода и нехаейки за глобите, които и без това са за собственика на заведението. Ако играете шах, след много сложни ходове и стратегии и от противници и привърженици, правителството е на път за изпадне в реална патова ситуация – ни напред, ни назад, ни с едните, ни с другите. Казус, който тепърва ще наблюдаваме в развитие.

Някога имах приятелка, която смело твърдеше „Цигарата е единственият ми приятел” и смело палеше. Когато трябва да помисли, когато няма пари, когато има пари, когато няма време, когато има време, когато няма дори и една цигара, тя просто криеше себе си в тютюневия дим. Добре бе, хора, толкова ли сме самотни и отчаяни, че всичко в живота ни се върти около цигарите и  чак заплашваме да съборим правителството, за да можем да даваме половината си приходи месечно, за да се тровим? Жалко ако успеят, законът е добър и има потенциал да ни направи по-здрави и щастливи, но от нас зависи. В противен случай, можем да ходим „волни и ухилени” с жълти зъби и разкашкани дробове. По-лошият избор, сякаш…

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Злате ДУДУНКОВ

И този мастит хирург-дълголетник е изключително скромен и не обича да шуми около себе си, подобно на своя приятел, 90-годишният доайен на българските хирурзи проф. Станко Киров, с когото делят един и същ кабинет в Националния Онкологичен център. През август 2010 ще навърши 80 години (с цели 10 години е “по-млад”!), но всеки ден и той, като проф. Киров, е там, в болницата, сред колегите и пациентите си, готов да влезе в операционната, да консултира и да реже със скалпела.

Вуйчо му е известният професор по УНГ Георги Янков (1895-1974); като млад студент Злате ходи при него да му помага при тонзилектомиите и други операции, и тази дейност му харесва. Субординатурата кара в ИСУЛ, при самия проф. Борислав (Бочо) Кръстев (“енциклопедист с голям диапазон, с виртуозна лека ръка, колегиален, внимателен с кадрите”), а разпределението – в Ихтиман, където зав. Онкологичния кабинет е д-р Крапчев (асистент на проф. Станишев, и поради това непростимо “престъпление” – “заточен” тук…); той обаче, както всички ученици на великия си учител, е великолепен лекар и му внушава любов към раково болните хора и почти клетвено желание и умение да им помага, да ги спасява.

И ето го, бъдещия проф. Злате Дудунков, при друго напразно потискано светило от школата на Станишев – д-р Иван Руменов, който завежда, допуснат “по милост”, онкохирургичното отделение на Трета градска болница. С какво си спомня за него?

“Иван Руменов беше изумителен хирург: отлично владеещ топографската анатомия, с голяма работоспособност, бърза и точна оперативна техника и добри лечебни резултати. И, освен това – много земен, отзивчив, състрадателен, колегиален.”

Проф. Злате Дудунков е извършвал десетки хиляди успешни операции – от хернии и перинеални фистули до заместване на хранопровод със стомах и тънко черво и чернодробни и дебелочревни резекции. Разработил е нови оригинални методи: за операции на генерализирана дебелочревна полипоза със запазване на цекума и колон асценденс (в 6 варианта), тотална проктоколектомия и пр. Всичките му болни са преживели 5 години след операциите; много от тях – и над 20-30 години, с добра физиология.

Бил е Хумболтов стипендиант. Специализирал е в Германия (Франкфурт, Мюнхен, Аахен, Ерланген, Регезбург, Тюбинген). Оттам е привнесъл много опит и знания в България, и щедро ги е раздал на сътрудниците си: Куртев, Ралчев, Джонгов, Александрова, Марков, Иван Гаврилов. Любимата му ученичка е проф. Виолета Димитрова.

Обиколил е цяла България; къде ли не са го викали за консултации и извършване на най-сложни операции? В Габрово му е най-тежко: цели 13 часа над масата, където лежи с разтворен разтворен един колега, с плъпнал и враснал от дебелите черва до ректума карцином. Асистиращите излизат, пушат, ходят до тоалетната; проф. Дудунков не усеща нищо, вторачен в оперативното поле, цял плувнал в пот. Накрая не може да помръдне нито ръцете, нито краката (те са като колони, враснали в циментовия под); без да може да сгъне коленете си, едва се добира до лекарския кабинет, където се струполява и заспива мигновено на дивана; няма сили дори да свали ръкавиците си. Но габровският лекар вече над 15 години не само е още жив, но и продължава да работи!!

Така е вече 55 години за проф. Злате Дудунков: не вижда как растат дъщерите му, как преминават празниците, неделите, Нова година: той е все в залата, надвесен над поредния упоен на масата пациент, който му е поверил най-ценното – Живота си. Почти не ползва и отпуските си. Момичетата му затова и не тръгват по професионалния път на татко си; подобно себераздаване наистина не е за всеки.

Затова пък внукът му, д-р Злати Тодоров, завършва медицина в Франкфурт и в момента специализира там хирургия. Сигурно ще стане отличен Лекар като дядо си.

Проф. Злате Дудунков е силно религиозен; винаги се моли Богу, преди да се измие за поредната битка с болката и смъртта.

Добър е Господ, помагал му е повече от половин век.

Надява се, уповава Му се: да продължава да бди над него и пациентите му.

И дано да бъде толкова милостив и към внучето…

Проф. Николай ЯРЪМОВ

След неочакваната, толкова ранна кончина на доц. Димитър Трифонов, неговото място на началник емблематичната Втора Хирургична клиника “Проф. Ал. Станишев” заема друг млад и енергичен човек – проф. Николай ЯРЪМОВ.

Макар и сладкодумен, е трудно да се поддържа разговор в неговия кабинет: тук непрекъснато влизат млади колеги с въпросите си за хоспитализиране или изписване на пациенти не само от София, но и от цяла България. (Втора хирургия е известна с безотказността и достъпността си.)

Проф. Яръмов е софиянец, но като млад лекар започва и дълги години работи в далечна Силистра. Още като студент е кръжочник в “Пирогов” при проф. Веселин Матеев; работил е и с незабравимия проф. Алберт Луканов. Спомня си го като достолепен, вече възрастен, но непредаващ се на времето Лекар. Веднъж, през юни, внезапно застудява и той идва в “Пирогов”, повикан за консултация, с… балтон и ръкавици, като през смях си признава, че се е настудувал в Сибир… Оперирайки, не спира да ръси духовитости; една от най-непреходните от тях е: “Любов и хирургия се учат нощно време…”

Как ще забрави и знаменития проф. Янко ДОБРЕВ? Често идва с пътническия самолет от София в Силистра като консултант. Чакат го пациенти на… цели 5 маси! Някои от хората дори са вече отворени. Проф. Добрев бързо оперира всички, като на чуден, вълшебен конвейер; само си сменя ръкавиците. Младите колеги след него затварят разрезите. Вечерта, по традиция, му устройват прием в резиденция “Сребърна”, където достъп по принцип имат само Тодор Живков и специалните му чуждестранни гости. Професорът не показва нито за миг, че е изморен от 5-те извършени тежки операции: пайва, хапва, танцува с младите медицински сестри. Сутринта се връща в София със следващия самолет, а в хирургичното отделение дълго обсъждат възхитителните му операции и обноски.

Тук, в Силистра, младият, едва 27-годишен Яръмов получава завинаги своите варици… Два автобуса катастрофират; в болницата за броени минути докарват над 30 души. Операциите, които им извършват по спешност със зав. отделението д-р Владимир ЯНКОВ, продължават цели 18 часа: прави, без да подгънат на крак, без дори да отидат до тоалетната. Понеже е страстен пушач, Янков пафка в залата цигарите, които му подават с щипки, но също не излиза. Накрая, Николай се струполява на кушетката, целият схванат, със силни крампи на подбедриците. Там обаче вече са “разцъфтели” поддалите, разширили се като рози вени. (Ще си ги носи цял живот…). Толкова е дехидратиран, трябва цял час да го наливат с венозни системи, за да проработят бъбреците отново…

Не получават и стотинка за извънредния си, разбил здравето им труд…

След Силистра, която ще запомни с извънредно много работа и трудности (вкл. бутане на закъсала в прословутите добруджански снежни преспи линейка), спечелва конкурс в Първа хирургия, където работи при професорите Ганчо Ганчев и Карл Енев. После – в ИСУЛ.

И сега – в знаменитата Втора хирургия, като неин ръководител! Отговорността е голяма: та тук се е подвизавал великият проф. Александър Станишев, печалната легенда на българската хирургия!

Няма ден, в който проф. Яръмов да не оперира. Насочен е предимно към злокачествените стомашни и дебелочревни болести, но е на “ти” и с гръдната и ендокринната хирургия. Казва, че онкохирургията е хирургия на лимфните възли, т. е. не по-маловажно от радикалното отстраняване на тумора е тяхното “изчистване” от обхванатите ги метастази. Има повече от 20 пациенти, оперирани по повод стомашен рак, с над 10-годишна преживяемост. На 7 април и на Никулден някои от тях идват с цветя и подаръци, други изпращат картички или само му се обаждат по телефона. Малко ли е това за Хирурга?

В коридора срещам стар познайник: д-р Николай КЪТЕВ; познаваме се още от романтичния бунтарски период на КТ “Подкрепа”, чиято медицинска секция той оглавяваше. Води ме в кабинета си и ми разказва неща, за които не съм и подозирал.

И той е бил кръжочник от студентските си години в емблемата “Пирогов”, само че при обаятелния проф. Антон МИТОВ; определя го като най-добрия човек, когото е срещал някога. Неуморим хирург и педагог, през свободното си време той дирижира хора на болницата и пее в него соло със своя кадифен, но мощен бас. Кътев твърди, че именно проф. Митов първи у нас въвежда спешната ендоскопия (при хеморагии от гастроинтестиналния тракт). Любимият му израз е: “Слънцето, въздухът и простаците никога няма да свършат!”…

Още третокурсник, Кътев през вечер дава доброволни нощни дежурства в “Пирогов” – нали именно тогава се учи спешната хирургия? Включва се в екипите на проф. Андрей Стойчев, д-р Атанас Косталевски, д-р Мирослав Семов – все чудесни диагностици и оператори.

Още тогава извършва около 80 апендектомии; прави и първите си холецистектомии, дори… шие наръгано с нож сърце (заедно с д-р Иван Петков); вероятно Кътев е единственият студент-медик у нас, затварял проникваща прободна рана на сърце! Твърди, че това е “велико чувство”: да държиш все още туптящото, но вече мъждеещо, замиращо в ръцете ти човешко сърце и като самия Господ-Бог да го съживяваш, а заедно с него – да връщаш обратно в Белия Свят Душата, пропадаща в Небитието!

Преминава и през т. нар. “дълбока провинция” – в далечния Тутракан, в чиято операционна зала свещенодейства местната знаменитост д-р Камен Палатов. Немски възпитаник, строг, организиран и взискателен, той извършва стомашни резекции с местна упойка. Николай интубира, реже, съшива; на 2 пъти дава от своята кръв за легналите на масата пациенти.

Далеч от София, а и от целия забързан и зает с проблемите си свят, също живеят, работят и спасяват хора десетки никому неизвестни и като че ли невидими прекрасни Лекари и Хирурзи. Поклон пред тихия им, незабележим и винаги недооценен от държавата и обществото ни Подвиг!

Запален скиор, подводен водолаз и гмуркач, д-р Николай Кътев е вероятно единственият наш хирург, който редовно (от 1996 г.) участва в благотворителни мисии на ООН и САЩ по целия свят. Къде ли не е ходил и оперирал: в Индия, Филипините, Танзания, о. Пемба. Преживял е какви ли не ужаси: от зейнала насреща му зелена мамба до тайфун, едва не свалил самолета, с който пътува от Индия към филипинския о. Борокай, където, в заляната от пороя болница, вече го чакат за операция десетки бедняци. В някои от мисиите го придружават жена му, която е медицинска сестра и още невръстното им дете Николай, днес също тръгнал по трудния, но толкова романтичен път на баща си в хирургията.

Д-р Кътев специализира ендокринна хирургия в Сан Франциско и гръдна и ендокринна онкохирургия в Каназава, Япония; в друг град от Страната на изгряващото слънце – Шизуока, дори изнася лекции. Отива и в Милано, където се учи от световноизвестния легендарен създател на реконструктивната мамектомия при рак на млечната жлеза проф. Умберто Веронезе, който и на 84 години продължава да оперира!

Няколко месеца дава нощни дежурства в “Куин Елизабет Хоспитал” в английския град Нюкасъл.

Заплащането там е 50 лири на час!…

Защо ли се е върнал в България, където ще му начисляват по 80 стотинки?!

Родина, сине…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

За най-милия на сърцето ми град – Пловдив и неговите Лекари съм писал и ще пиша и мисля, докато дишам, мога да държа перото и съм с разсъдъка си, защото това е Вечният Град на моята най-хубава и незабравима част от живота ми: на младите буйни студентски години, мечти, надежди, приятелства и любови. Разберете (ако можете – и извинете) пристрастията ми.

Но пловдивските лекари и в частност – хирурзи действително заслужават най-обширно и подробно разглеждане. Защото са представители на един специфичен чудесен професионализъм – сплав от безспорни знания и умения и онази неповторима южняшка, само тяхна си – пловдивска! – всеотдайност и Любов към страдащия човек, към Пациента.

Именно водейки се от техния пример, създадох девиза на пловдивските лекари, които те приеха единодушно:

“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”.

И принципите им:

“Всеки пациент има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”.

Надявам се да са ги приели и да ги прилагат в практиката си. 

Проф. Иван ЗЪНЗОВ

Не съм безразличен и към името на проф. Иван ЗЪНЗОВ, моя първи асистент по хирургия, един от най-добрите, сърдечни и безкористни хора, които познавам. (Роден е през 1933 г. в чирпанското село Колю Мариново; моят баща пък му е земляк, от друго чирпанско село, Малко Тръново – това обстоятелство интуитивно ни правеше още по-близки). От 1980 г. е ръководител на Клиниката по сърдечно-съдова хирургия – специалност, чийто основател в Пловдив е именно той. Работи – и то успешно – в почти всички области на хирургията: коремна, чернодробна, кардиологична (първата сърдечна операция във Вечния град), гръдна, съдова, пластична, детска, ендокринна, урологична. През  последните месеци от живота му вече е със сърдечна декомпенсация, лесно се изморява; не влиза в операционната зала, но продължава да консултира. Та може ли Хирургът да си стои в къщи? И още нещо, много интересно и показателно: в края на професионалния си път социалистът Зънзов е консултант при доц. Григор (Гришата) Шишков, също бивш депутат, но от “противниковата” страна – СДС. Ето още едно доказателство, че в Медицината, още повече – в Хирургията може да има само Колегиалност, и никакво политическо противопоставяне. Великото Изкуство побратимява хората, които го упражняват, независимо от идеологическите им различия и пристрастия.      

Намирам сина му Димо Зънзов в Новотел “Пловдив”, където е мениджър. Говори с огромна любов и мъка за татко си:

“Така съм го запомнил: че живее и изгаря с работата си – тя бе всичко за него, целият му живот. Колко пъти разбуждаха посред нощ цялото ни семейство по един и същ начин: остър телефонен звън, краткият му незабавен отговор (даже не изслушваше причината, заради която го безпокоят): “Идвам веднага!” и незабавното му излизане. (Веднага си спомням за моя баща и безбройните стряскания и разбуждания на всички вкъщи при неговите спешни повиквания и консултации; това е съдбата на лекарските семейства, бел. Т. Н.). Често пъти така и не се връщаше – след тежката среднощна операция или консултация оставаше в клиниката да продължи направо в новия работен ден; и така – стотици пъти. Мисля, че нямаше чувство на умора. Вероятно това се дължеше и на невероятната му професионална нагласа да релаксира – бе способен веднага да заспи, ако ще и за 15-тина минути, по всяко време и навсякъде, дори и в такси. С наслада слушаше испанско болеро. Отпускаше и с лов. Ходеше с пушката не толкова да убие някакъв дивеч, колкото да се поразходи по полята и горите. В свободното си време пишеше научни трудове. Имаше над 250 публикации.

Когато беше народен представител (3 мандата, един от които – председател на Здравната комисия, бел. Т. Н.), си организираше операции в съботните и неделни дни; не само в Пловдив, но и в Стара Загора, Мадан, Чирпан. Не се интересуваше от възнаграждения – искаше само да го превозят.

Направи брат ми Елеан хирург, но мене – не можа, аз станах икономист. И до края му беше мъчно, че не продължих и аз Делото му.”, каза в заключение Димо Зънзов.

(Ох, моят баща също дълбоко страдаше, когато замених бялата престилка с перото. Никога няма да забравя с каква огромна горчивина ми каза, когато започнах работа като редактор в тогавашния в. “Здравен фронт”: “Учил съм те за лекар, не – за журналист или писател.” Едва ли ми е простил. Ще нося вината към него до края на дните си. Бел. Т. Н.)

Чест прави на ректора на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев и останалите пловдивски хирурзи, че нарекоха Аулата на УМБАЛ “Св. Георги” на името на своя незабравим учител и наставник проф. Иван ЗЪНЗОВ. Вечна да е паметта му!

Проф. Петър УЧИКОВ

На XI eтаж на “Хирургиите”, както пловдивчани наричат най-голямата болница не само във Вечния град, но и в цялата страна “Св. Георги”, се намира Клиниката по гръдна и коремна хирургия. Завежда я безспорният доайен на пловдивските хирурзи проф. Петър УЧИКОВ. Висок, стегнат, приветлив и усмихнат човек. Ходи стегнато, като младеж, чернокос – а е 70-годишен! Винаги съм смятал, че си боядисва косата. Сякаш ми чете мислите:

“Никога не съм дори и помислял да се къносвам. Всичко е въпрос на ген, чак след това – на начина на живот. Майка ми почина на 92 години, нямаше един бял косъм, ще повярваш ли? Ако не се бе залежала, след като си счупи бедрената кост, щеше да стигне, че дори и да надхвърли 100-те.”

От първия си работен ден, на 1 декември 1963 г., е хирург – започва в Окръжна болница – Смолян. За свои първи учители смята д-р Андрей Илиев и д-р Асен Маргаритов (който е също и онколог, и уролог). Годишният му актив е средно 500 операции. За близо 43 години досега са станали поне 21-22 хиляди. Какво ли не е виждал и отстранявал, особено в корема – от най-“прости” апендицити (всъщност, обикновени операции няма – винаги е възможно, не дай, Боже, да възникнат всякакви усложнения) до 8-кгр сарком (този казус му е един от най-тежките, отпрепарирвал го е 4-5 часа с пръсти от околните органи, с които се е срастнал – аорта, панкреас, черва; човекът живял още 7 години без никакви оплаквания, докатопочинал при катастрофа…).

По време на едно дежурство в “Спешна хирургия” – Пловдив извършва през цялата нощ – от 19 ч до 8 часа сутринта на другия ден – 18 операции почти без прекъсване; от тях – 11 апендектомии, 3 перфорирали язви, 3 холецестита и 1 илеус. Написва си рапорта, предава болните за наблюдение и чак по обед, когато си тръгва за дома, усеща умората. Уж сяда на масата да похапне, но се търкулва на дивана и спи дълбоко, непробудно и безпаметно чак до сутринта, цели 20 часа! Подобен противоестествен “алгоритъм” му се случва още няколко пъти. Определя го с простичката народна дума “утрепия”, т. е. да окапеш, да се претрепеш от работа…

Това е Съдбата на хирурга – товарът на пренапрежението и преумората. И на онази огромна, непозната за другите професии, почти непосилна Отговорност за Живота на други хора.

Разказва за една млада своя землячка, родопчанка. Докарват я след катастрофа, с разкъсан и премазан черен дроб. Тъкмо го зашива и затваря коремната стена – кръвва отново… Пак отваря, нови шевове и уж приключва и вече се размива – а тя получава втори излив. Следва трета реоперация. Отива си момата, ще я изтърват… Локално и венозно й влива фибринолитици, и – най-после: всичко вече е спокойно. Не си тръгва, седи над главата й дълги часове, бди като орел над пилето в гнездото си. Когато я изписват, му подарява родопско одеало. Получавал ги е с десетки, но това го топли най-добре, вече четвърт век – протрило се е, ала не го изхвърля, все с него се завива през зимните нощи; то му е като реликва.

Няма да забрави и друг случай, пак от Смолян. Младеж-секач, върху който се е сгромолясал отсечен бор. Строшените ребра проникват в белия дроб и диафрагмата и предизвикват разкъсванията им. Наставя, шие, отстранява съсиреци; всичко завършва благополучно. Анестезиологът екстубира момчето, то започва да диша самостоятелно. Целият екип се радва, сам д-р Учиков излиза навън и тържествено поздравява смълчаните родители с избавлението. И изведнъж – вътре настава някаква паника. Втурва се обратно, разтревожен. Сърцето на момчето е спряло – вероятно от токсините, пропили в целия организъм от клетъчния разпад на премазаните тъкани.

Заридава пред всички.

“Със смъртта на млад пациент не се свиква!”

Принцип в работата?

“Бъди всеотдаен и честен със своя болен!”

Това, според проф. Учиков, трябва да бъде неотменно правило в етичните норми на лекарите, особено – на хирурзите. Не е съгласен обаче, че на пациентите трябва да се казва всичко в очите. Напр. при рак е по-добре те да бъдат благородно излъгани или поне заблуждавани. Разкрива жестоката истина единствено пред най-близките им. Никога няма да забрави един турчин. Диагностицират му рак на белия дроб; майката, уж обещава, но не му спестява истината. Човекът не издържа страшната вест и се хвърля от XI етаж. А заболяването е в ранния стадий, предстоящата операция е щяла да удължи живота му поне с 4-5 години.

Никога не би сменил хирургията с каквата и да е друга професия. Въпреки пренапрежението, безсънните нощи, страшната отговорност и безбройните разочарования от… собствените пациенти. (“Винаги има типове, които вгорчават живота на хирурга!”) Един опериран идва седмица след изписването с армаган – щайга ягоди. Професорът тъкмо ще влиза в залата. Дава му ключа от колата си – да я сложи в багажника. Когато следобед си тръгва за вкъщи, забелязва, потресен: липсват му инструментите и пожарогасителят…

И, все пак, не съжалява, че им е помагал; би ги лекувал пак, ако го потърсят. (“Силният човек винаги е великодушен.”) Важното е, че на 80-90% от пациентите помагаш истински, и то се вижда от всеки.

Те винаги се сърдят, когато не им даде повече болнични при изписване или придружаване. А опитният лекар преценява по професионална съвест: той много добре знае колко дни са нужни за заздравяване и възстановяване. (“И, после, не трябва ли да си щадим държавата – тя нали е на всички ни?”) Веднага му стават едва ли не врагове, когато не им угоди. Както и – когато откаже да оперира техен близък, който е безнадеждно болен. Или директно им каже да се готвят за най-лошото. Какво, като е преценил, че е  иноперабилен? Хората смятат, че хирургът, особено ако е професор, трябва да е способен да извърши и невъзможното, да избави и неспасяемия. А всички ние, от неграмотния ваксаджия до президента, сме едни обикновени простосмъртни от еднаква плът и кръв; с нищо не са ни различни и анатомичното устройство, и физиологичните процеси.          

Не е дълбоко религиозен, но все му се вярва, че има някаква Свише Сила, на която, особено при тежки случаи, се уповава. Когато тръгне към някоя сложна операция, повтаря пред екипа думите на баба си: “Господ напред, и ние след него!” Над бюрото си е закачил  иконата на св. Георги Победоносец. Нека и той да го води…

Смята за свои учители генерал проф. Генчо Кръстинов (“Много благ човек беше. Добър, колегиален – душица.”), проф. Пею Мишев (“Точен диагностик”) и, най-вече, проф. Янко Добрев (“Вярно – суров,  затворен и дори недружелюбен, но превъзходен професионалист. Няма област, в която да не е оперирал, при това – успешно: сърце, бял дроб, ортопедия, урология. Той извърши първата интратрахеална наркоза в България, първата остеосинтеза, т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата комисуротомия”).

Според проф. Петър Учиков, синонимът на българската хирургия е проф. Янко Добрев. Допълва: “Проф. Иван Зънзов е негов ученик. И то – най-добрият!”. За изключителни хирурзи смята също проф. Юрий Тошев (“Невероятен човек, диагностик и оператор; изтъкан от интелигентност, финес, чистота и добронамереност”), както и проф. Димитър Плосков (“Хирург-художник; жалко, че си отиде толкова млад – уви, той си е виновен – много пушеше и пиеше…”), и проф. Лазар Хайдудов (“Освен блестящ и всеотдаен хирург, беше и най-големият ни лектор.”).

Проф. Петър Учиков не спира да работи и до ден днешен. Собственият му син също работи при него, вече е доцент. Какво по-хубаво от хирургическите династии?!

Автор: Д-р Тотко Найденов