ВОЕННИ ХИРУРЗИ
Ген. чл.-.кор. проф. Йовчо ТОПАЛОВ
Чл.-кор. проф. ген. Йовчо ТОПАЛОВ ми е стар приятел. Не намирам разлика от преди 20-тина години, когато се запознахме, и сега, когато гони 80-те (роден е през 1931): все си е същият строен, елегантен, дружелюбен, излъчващ почтеност и добронамереност. Не знаех, че е и толкова приятно словоохотлив – истинска находка за интервюиращия. Трябваше да се срещаме няколко пъти, затова пък научих толкова много за него и за Големите Български Хирурзи. Защото той е имал щастието да работи с много от тях, а също – и с най-великия – Генерала.
Бил е студент-медик в IV курс, когато вуйчо му отива по свой повод при Ванга. А пророчицата му казва: “Край тебе има едно момче. Ще стане военен, хирург, голям човек. Много ще расте.”
С Ванга е контактувал много пъти. Пращала му е пациенти, предимно сърдечно болни. Най-скъп от тях му е внучето на един Иван от Михайловград (днес Монтана). Тамошните хирурзи са решили да му ампутират и двата крака!! Ванга казва на този Иван: “Веднага бегай при генерал професор Топалов, той ке го спаси.” Обажда се генералът на колегите си по телефона: “Изчакайте ме, моля ви, утре ще дойда да видя детето.” Тръгва рано сутринта, след 2 часа е там. Наистина, момчето е с гангрени, но предимно на кожата; и мускулите, и костите могат да се спасят. “Ще ми го дадете ли да се опитам да го излекувам в София?”. Разбира се, че ще го преведат, още по-добре за тях, а най-вече – за детето. Поставено е в барокамера; след грижливо отстраняване на некротизиралите тъкани и малко пластика, крачетата му са спасени – фактически не само от ген. Топалов, но и от Ванга.
Веднъж проф. Чавдар Драгойчев я кани на гости в клиниката. Сляпата пророчица се завърта в една от стаите и после отсича: “Тоа, до вратата, дето го чекате да мре, ке прескочи дупката. Ке си отиде оня, до прозореца, дека го мислите за оздравел, ама под него виждам гроб.” Наистина, пациентът от споменатото легло е смятан за безпроблемен; другият, от първо легло, е с единодушна песимистична прогноза… Става обаче точно по предсказанията на Ванга. Откъде усеща импулсите на Душата тази жена-феномен?!
Когато съдовият хирург д-р Александър Александров е блъснат от дипломатическа кола и лежи безчувствен в реанимацията на “Пирогов”, близките му отиват при нея в Петрич. Тя ги приема веднага. Вярна на принципите си не им казва нищо лошо, само описва видението си: “В момента го гледат трима генерали.” Каква нагласа има в мозъка си тази необикновена българка?! Защото – действително, в същия този час край леглото на Сашо са се събрали на консилиум генералите професори Ганчо Савов, Генчо Кръстинов и Иван Копчев. Отива да го види и четвърти – Йовчо Топалов. Човекът обаче е безнадеждно изпотрошен и, както предвиждат и те, издъхва на другия ден.
Още като студент иска да стане хирург. Той е един от най-активните в кръжока, ръководен от професорите Веселин Матеев и Марин Петров. Стажант-лекар, прави първата си операция (естествено, апендектомия) в I хирургия при асистенцията на… самия проф. Георги Капитанов. От напрежение и вълнение ръцете му треперят. Вместо да му се скара, както очаква, именитият хирург го отпуска и поощрява само с две простички изречения: “Спокойно, Йовчо, момчето ми. Я виж как добре оперираш, браво!”
На разпределението (септември 1954) иска да отиде в гр. Толбухин (днес Добрич), но го вземат военните. Едва изкарва една година в Белоградчишкия полк; неистово иска само едно: да оперира, да оперира. И когато през май 1955 обявяват 50%-съкращение на армията (съгласно Женевското споразумение за разоръжаване), ст.-лейт. Топалов е първият, който подава молба за уволнение. Близките му бързо намират и бъдещата работа: не къде да е, а в самия “Пирогов”! Но полк. Александър Манов от МНО му предлага друго: хирург във Военната болница – Сливен. Без нито миг колебание приема. И до ден днешен не може да каже защо е предпочел дълбоката провинция пред София, и армейската болница – пред най-престижното лечебно заведение в страната? Явно, съдбата е направила своя неведом – но често толкова правилен! – избор.
В Сливен изкарва цели 7 години, едни от най-плодотворните.
Там работи с бъдещия проф. полк. Андрей Стойчев (“Беше буквално влюбен във всеки свой пациент; носеше болния на ръце, заради неговия интерес бе готов да се скара на целия персонал.”). Тук се възхищава и на д-р Христо Янев (“Чудесен хирург! В Сливен извърши три успешни операции на прободени с нож сърца; при това – с местна упойка!”). Многократно (над 30 пъти!) води от София не когото и да е, а самия ген. проф. Коста Стоянов (при него е бил цели 6 месеца на специализация), за да извършва сложни, предимно белодробни операции.
Среднощните пътувания на Йовчо Топалов с ген. Коста Стоянов протичат по един и същи начин. Качват се на влака от София (с тях е анестезиоложката му д-р Евелина Кръстева) в полунощ и в 05 сутринта, на разсъмване, пристигат в Сливен. Генерала отива да подремне в кабинета на полк. Стойчев; в 7,30 (спал е само 2 часа!) вече е готов за първата операция. Следобед извършва втората; следващата сутрин – третата. (През това време Топалов, като най-млад, се грижи за оперираните). В полунощ Генерала и Кръстева се качват на обратния курс – от Сливен за София, за да отиде той направо от гарата в ИСУЛ, където го чакат други пациенти. И всичко това, целият този колосален, благороден, животоспасяващ труд, свързан с толкова напрежение – две среднощни пътувания, кратък, разпокъсан сън – той полага без без нито една стотинка допълнителен хонорар!! (На Запад би станал милионер!) Чудно ли е, че при това неистово претоварване неоценимият, непрежалимият национален и хирургичен капитал ген. проф. Коста Стоянов умира толкова рано, едва 61-годишен?
И друго си спомня Йовчо Топалов за него: че когато му представя многобройните си научни трудове за публикация в наши или чужди издания, Генерала ги прочита незабавно и веднага ги резолира: “За печат!”, без нито веднъж да иска да бъде вписан като съавтор (обичайна, дори задължителна практика за тогавашната ни социалистическа наука.)
В Сливен Топалов работи неуморно. Заедно с Андрей Стойчев правят над 100 флебографии при тромботични флебити (1960), като за първи път доказват травматичния им произход при постфрактурни изменения. Оперират от сутрин до вечер. (Един ден извършват 13 апендектомии). Там осъществява и първата в света флебография на вена тестикуларис (публикува съобщението във френското “La pressе medicalе”).
Невъзможно е да се изброят всичките 545 заглавия на научните му трудове (от тях – над 120 след избирането му за чл.-кор. на БАН) – по съдова, гръдна, сърдечна, травматична хирургия, над 15-те рационализации и 22-те изобретения и патенти; участие в 5 учебника и ръководства по хирургия и 14 монографии (една от тях – “Нови проблеми в хирургията” е превеждана). Огромната част от съобщенията му са направени на десетки международни форуми и са приети не само в нашата, но и в световната практика (нови обходни съдови анастомози; пластично-възстановителни операции на трахея и големи бронхи; транслуменна ангиопластика; етиопатогенеза, диагностика и лечение на варикоцелето; каво-аурикуларни анастомози при обтурация на горна празна вена; лигатура на перфорантни вени; лечение на постфлебитната болест; хирургично лечение на болестта на Такаяшу и пр.).
Първи в страната внедрява контрастната диагностика в съдовата хирургия (1959), фибринолитичната терапия при тромбоемболитичните заболявания (1964), операцията при дъгата на аортата (1975), постфлебитния синдром (1965), аортно-коронарния байпас, хирургичното лечение на вродените аномалии на коронарните артерии, ретроградната тромбектомия при ембологенни тромбофлебити, оригинални оперативни методи за аеростаза и хемостаза при повърхностни паренхимни наранявания, перитонео-венозен шънт при лечение на асцита, нови модификации на лигатурни игли и микрохирургична техника при лимфно-венозни анастомози, “шев на Топалов” при парциална резекция на черва, черен дроб и далак и т. н.
След 7-те наистина славни сливенски години, Йовчо Топалов спечелва конкурс за асистент по хирургия във Висшия военно-медицински институт (днес ВМА) и от февруари 1961 г. започва работа там.
От кого се е учил? Цяла плеада са именитите хирурзи, от които е черпил опит и вдъхновение – и наши (професорите Георги Капитанов, Веселин Матеев, Алберт Луканов, Николай Василев, вече подробно споменатия генерал Коста Стоянов, доц. Никифор Никифоров) и чужди (специализира в цяла Европа – Прага, Бърно, Храдец Кралове, Краков, Лодз, Москва, Ленинград, Дюселдорф, Бад Онхаузен, Франкфурт, Париж, Страсбург, Монпелие, Милано).
Помни не само всички свои учители, ученици и колеги, но и тежките си пациенти. Като редник Владимир Николов Опашков, история на заболяването 203/февруари 1956 г. През таза му минава камион. Буквално е премазан: Малгенов тип счупване (потрошаване и разместване на илиачните кости), разкъсана уретра и, разбира се, неизбежният травматичен шок. Операцията е тежка – колкото хирургична и урологична, толкова и ортопедична; на втория ден се развива тежка инфекция, отварят се фистули, двата глутеуса гангренясват; състоянието преминава в декубитус, разпространил се чак до плешките. Родителите му, дошли от Разлог, вече обмислят погребението… Йовчо Топалов не излиза от стаята на това момче, измъква го от Дупката, вдига го на крака! Накрая затваря декубитуса с пластика. Днес Опашков е часовникар в родния си град.
3 февруари 1997 г. без малко да стане лобната дата на генерала…
Пред дома му го нападат двама хора. Единият му разтваря якето, другият изважда кама и започва да го мушка – в дясното рамо (целел е шията!), после – в гърдите (търсел е сърцето!). Генералът избива ножа, развиква се и нападателите побягват. “Губя кръв, викайте линейката и проф. Чалъков!”, разпорежда той на първия човек, който му се притичва на помощ (оказва се съседка-медицинска сестра от неговата клиника!). Не чувства нито страх, нито болка – само задух, който се усилва.
Случайно минава с колата си директорът на Руския дом, който веднага го поставя на задната седалка и потегля светкавично към ВМА. Като пристигат, генералът сам си поставя дренаж в прободната рана, за да не се получи клапен пневмоторакс. Вече е загубил много кръв (както предполага, срязана е белодробната му артерия.) Пропадайки в Мрака, спокоен и чак щастлив от странната лекота, си помисля успокоено: “Значи не се умирало толкова тежко…”
В това време проф. Петко Чалъков, началник на Клиниката по белодробна хирургия (той е долетял на автостоп; благословен да е онзи незнаен благороден шофьор!) и доц. Здравко Лазаров, зав. Клиниката по съдова хирургия вече слагат ръкавиците, без да са се измили. “Защо не си го отворил?” – виква професорът на дежурния колега. “”Няма смисъл – той вече умря…”, отговаря уплашеният млади лекар. Професорът взема нечии чужди очила (в бързината е забравил своите) и разтваря гръдния кош на своя колега и приятел, а сега – най-спешния и важен пациент, който наистина е изпаднал в клинична смърт. Кръвоизливът е обилен. Клампират прерязаните съдове, съшиват ги. Нужно е и кръвопреливане, незабавно. Новината се е разнесла мълниеносно из Военно-медицинската академия и начаса 40 души – лекари и сестри – се нареждат на опашка да дарят от своята кръв за генерала. Преливат му повече от 4 литра – почти цялата му собствена кръв е изтекла!!
Връща се към Виделото след цели 2 дни. Първото, което усеща след Възкресението си е, че се намира в някаква сребристо-златиста капсула, от която не му се излиза, защото там му е леко, приятно и слънчево. (Сега е убеден, че това е било телесната му обвивка, която не е пускала Душата, в чието съществуване напълно вярва!)
Останалото са подробности: неизбежните усложнения, макар и малко в повече – висока температура, идиосинкразичен шок от плазма, клапан-пневмоторакс, травматични стриктури на уретрата. Но нали оцелява и се възстановява напълно?!
“Дал съм един живот на ВМА – и тя ми го върна!” Напълно вярно: за 40 години работа тук е участвал (като водещ или асистиращ хирург) в над 20 000 операции, 1500 от които – сърдечни.
После се оказва, че нападателите просто са се… припознали. Те били пратени да убият друг. Бог е отплеснал ножа им на 2 пъти. И е пратил проф. Чалъков в операционната точно в последната, но решителна минута!
За личността и делото на чл.-кор. проф. ген. Йовчо Топалов също може да се напише не очеркова скица, а цял роман.
Да ни е жив, бодър и здрав още дълги години!
Автор: Д-р Тотко Найденов
