Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.
Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.
Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.
Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.
Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.
В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.
Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.
Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.
Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.
Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….