Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.
Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.
Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.
Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.
Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…
Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.
И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.
Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.
И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.